Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Да не бързаме — отвърна Бъг. — За мен вече е ясно, че този ваш проект е… амбициозен. Колко вода извира от дъното на ямата?

— Без постоянно помпане изкопът ще прелее след по-малко от две камбани.

— Нося ви съобщение от вашия слуга, Венит Сатад. Дойде да види напредъка ни с обновяването на хана, който купихте наскоро, и бе поразен, като видя загадъчния механизъм, който открихме в една пристройка. След това настоя, че е задължително вие лично да го видите. Също така спомена за колекция от артефакти… извадена от този изкоп, нали?

Раутос Хиванар помълча за миг. После като че ли стигна до решение, защото махна на Бъг да го последва.

Влязоха в имението, минаха през дълга стая със затворени кепенци — по стените висяха сушащи се билки, после през коридор и влязоха в стая, в която имаше голяма маса и фенери, закачени на куки така, че при желание да се придърпат или повдигнат от онзи, който работи на масата. Върху излъсканата дървена повърхност бяха поставени десетина предмета, метални, както и от печена глина, до един с неизвестно предназначение.

Бъг ги огледа, после вдигна един. Тежък, без драскотини и ръжда, с прави ръбове без никакви шевове.

— Вашите инженери не можаха да определят никакво предназначение на тези механизми — каза Раутос Хиванар.

При думата „механизми“ Бъг повдигна вежди.

— Опитвал съм се да ги сглобя — продължи търговецът, — но без никакъв резултат. Няма никакви места за съединяване и в същото време, по някакъв начин, ми се струва, че са части от едно цяло. Може би някоя важна част все още стои заровена в реката, но нищо не сме открили вече от три дни, освен една ръчна количка каменни късчета и чирепи — и те бяха намерени в един пласт утайка много под тези артефакти, което ме кара да мисля, че ги предхождат със столетия, ако не и хилядолетия.

— Да — каза Бъг. — Ерес’ал, женена двойка, приготвяха кремък за сечива, тук на брега на огромното блато. Той правеше ядрата, тя изсичаше ръбовете. Дойдоха тук за три сезона, после тя умря при раждане, а той тръгна да се скита с гладуващото бебенце в прегръдките му, докато и то не умря. Не намери други от своята раса, защото се бяха разпръснали след пожара в големите лесове, бушуващите пламъци бяха помели равнините. Въздухът бе натежал от пепел. Скиташе се, докато не умря, и остана последният от родословието си. — Взря се, без да вижда артефакта, макар че тежестта му сякаш се усилваше, заплашваше да повлече ръцете му надолу, да го смъкне на колене. — Но Икариум каза, че няма да има край, че прекъснатата нишка е само илюзия — в гласа му тогава успях да доловя баща му.

Ръка стисна рамото му и рязко го обърна. Сепнат, той срещна острия, блеснал поглед на Раутос Хиванар. Бъг се намръщи.

— Сър?

— Ти… Ти си склонен да си измисляш истории. Или може би си мъдрец, надарен с неестествено прозрение. Това ли чувам, старче? Кажи ми, кой беше този Икариум? Какво беше името на Ерес’ал? Този, който умря?

— Съжалявам, сър. — Вдигна по-високо предмета. — Този артефакт… ще откриете, че е идентичен с обекта в хана, без мащаба. Убеден съм, че слугата ви искаше да разберете точно това — както го направи самият той, когато за първи път погледна съоръжението, след като бяхме смъкнали стените, които го обкръжаваха.

— Сигурен ли си за всичко това?

— Да. — Бъг посочи подредените на масата неща. — Липсва централна част, както подозирахте, сър. Уви, няма да я намерите, защото тя не е физическа. Рамката, която ще го събере в едно, е енергийна, не материална. И — добави той, все така разсеяно, — все още не е дошла.

После остави нещото на масата и излезе. Мина обратно по коридора и през стаята с билките и излезе на терасата. Изобщо не обърна внимание на двамата работници, които го зяпаха, нито на Раутос Хиванар, който излезе след него с разперени ръце, сякаш го молеше за нещо. Бъг го изгледа само за миг, после продължи към страничната слугинска вратичка до входната порта.

Отново се озова на улицата. Почти не забелязваше минувачите в прохладната следобедна сянка.

„Все още не е дошло.“

„И все пак иде.“

— Внимавай къде стъпваш, старче!

— Остави го… не виждаш ли, че плаче? Един старец има право да скърби, остави го на мира.

— Трябва да е сляп тоя тромав глупак…

„А тук, много преди да се роди този град, се издигаше храм, в който влезе Икариум — изгубен като всеки син, детето, откъснато от нишката си. Но Древният бог вътре не можа да му даде нищо. Нищо освен онова, което той самият бе подготвен да стори.“