Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

А речните води бавно губеха тръпнещото си вълнение и чайките отново започнаха да кацат сред все повечето кораби, възвиващи към брега. И все пак някъде в града беше рухнала сграда, навярно някоя древна постройка, основите й се бяха предали на подземната вода, хоросанът се беше разпаднал и основите бяха поддали.

Имало беше жертви.

„Първите на Икариум, но не и последните.“

„А той се усмихва.“

Таралак Вийд се обърна към Ян Товис и изръмжа:

— Неспокойни земи. Бърн не си отдъхва леко тук.

Атри-Преда сви рамене. Едва потискаше гаденето си.

— На север оттук, покрай планините на Предела, земята често се тресе. Същото може да се каже за северния склон на веригата далече на юг, от другата страна на Драконово море.

Видя блясъка на оголените му зъби под сянката на качулката.

— Но не и в Ледерас, нали?

— Не бях чувала за такова нещо преди, но това не означава нищо — отвърна тя. — Този град не е моят дом. Не съм се родила тук. Не съм отраснала тук.

Таралак Вийд се приближи до нея, извърнал лице от Икариум, който стоеше и слушаше, докато дворцовите стражи му обясняваха какво предстои.

— Ти си глупачка — изсъска й. — Плътта на Бърн потръпна, Здрач. Потръпна. Заради него .

Тя само изсумтя.

Гралът кривна глава и Товис усети презрението му.

— Има осигурени резиденции, за теб и за твоя поборник. Колкото до това кога императорът ще благоволи да срещне претендентите, зависи само от него. Понякога е нетърпелив и сблъсъкът става веднага. Друг път изчаква, често по цели седмици. Но ще ти кажа какво ще започне да се приготвя веднага.

— Какво?

— Погребалната урна за Икариум и мястото му в гробищата, където почива всеки претендент, който се е изправял срещу Рулад.

— Дори и това място няма да оцелее — измърмори Таралак Вийд.

Гралът — стомахът му се беше свил — се приближи до Икариум. Не искаше и да мисли за предстоящото разрушение. Беше го виждал веднъж все пак. „Бърн, дори във вечния си сън ти усети пронизващата рана, каквато е Икариум — а никой от тези хора тук не го разбра, никой не е готов за истината. Техните ръце не са в земята, допирът е изгубен — но виж ги: те ме наричат дивак.“

— Икариум, приятелю…

— Не можеш ли да го усетиш, Таралак Вийд? — Блясък на предчувствие се появи в нечовешките му очи. — Това място… Бил съм тук — не, не в този град. Във времето преди този град да се роди. Стоял съм на тази земя…

— И тя помни — изръмжа Таралак Вийд.

— Да, но не по начина, по който си мислиш. Истини има тук, очакват ме. Истини. Никога не съм бил толкова близо до тях, колкото съм сега. Сега разбирам защо не ти отказах.

„Да ми откажеш? Обмислял си такова нещо? Наистина ли е било толкова близо до ръба?“

— Съдбата ти скоро ще те срещне, Икариум, както ти казвам непрекъснато. Можеш да го избегнеш толкова, колкото и джагътската кръв в жилите си.

Гримаса.

— Джагът… да, те са били тук. След мен. Навярно по дирите ми дори. Много отдавна, а сега отново…

— Отново?

— Омтоуз Феллак. Сърцевината на този град е лед, Таралак Вийд. Най-жестокото бреме.

— Сигурен ли си? Не разбирам…

— И аз. Все още. Но ще разбера. Нито една тайна не ще оцелее след моето пребиваване тук. Ще се промени.

— Какво ще се промени?

Икариум само се усмихна, поставил ръка на дръжката на меча си.

— Ще се изправиш ли срещу този император тогава?

— Така се очаква от мен, Таралак Вийд. — Ведър поглед. — Как бих могъл да откажа?

„Духове подземни, моята смърт наближава. Това, което искахме през цялото време. Защо негодувам тогава? Кой е отнел куража ми?“

— Все едно, че животът ми се пробужда отново — изшепна Икариум.

Ръката се стрелна в тъмното и спипа плъха на дървения кафез. На животинчето му остана време само колкото да изцвърчи, преди да му счупят врата. Чу се тупване — мъртвият плъх тупна на пода и се хлъзна в мътната вода на дъното на трюма.

— Ох, колко мразя, когато изгубиш търпение — каза с досада Сеймар Дев. — Това си е жива болест, Карса Орлонг.

— Животът е жива болест — изръмжа в сенките грамадният воин. И след миг добави: — Ще го дам за храна на костенурките. — После изсумтя: — Костенурки, достатъчно големи, за да повлекат този проклет кораб на дъното. Тези ледерии живеят в кошмара на някой полудял бог.

— Повече, отколкото съзнаваш — отвърна Сеймар Дев. — Чуй. Викове от брега. Най-после приставаме.

— Плъховете ще се зарадват.

— Нямаш ли нещо, което трябва да си приготвиш?

— Например?