Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Сглобявайте скрипеца и вадете коня ми на палубата — махам се от тая проклета черупка.

Капитанът за миг зяпна гризача в ръцете си, после изръмжа и го запокити през перилото.

Сеймар Дев помисли дали да не поговори с капитана, за да предотврати приближаващата се буря — буря от онези, които Карса най-безгрижно бе предизвиквал безброй пъти по време на пътуването им. Но после реши, че не си струва. Капитанът, изглежда, стигна до същия извод. Един от моряците притича с ведро солена вода и ледериецът почна да си мие ръцете.

Вече отваряха капака на товарния трюм и сглобяваха скрипеца.

Карса закрачи към мостчето. Спря пред него и каза гръмко:

— Този град вони. Когато приключа с императора му, като нищо ще го изгоря до основи.

Дъските хлътваха и подскачаха, докато тоблакаят слизаше на кея.

Сеймар Дев забърза след него.

Един от двамата стражи на кея вече говореше на Карса с презрителен тон:

— … да си без оръжие всеки път, щом ти се разреши да напуснеш двора. Въпросното разрешение ще се дава от офицера на стражата. Непосредствената ни задача е да те придружим до квартирата ти, за да изтъркат мръсотията от тялото и косата ти…

Не продължи, понеже Карса се пресегна, сграбчи го за гърдите и го запокити във въздуха. Ледериецът излетя на цели шест крачки вляво и се натресе в трима пристанищни хамали. И четиримата паднаха.

Вторият страж изруга и посегна към късия меч на кръста си.

Карса го фрасна по главата с юмрук и мъжът рухна.

Притичаха още ледерийски войници, развикаха се.

Сеймар Дев се втурна напред.

— Гуглата да те вземе, тоблакай — с цялата империя ли си решил да воюваш?

Карса изгледа с яд затварящия се около него кръг от стражи, изръмжа и скръсти ръце.

— Ако ще сте ескортът ми, бъдете учтиви или ще ви откъсна главите на всичките. — После се обърна и изрева на екипажа: — Къде ми е конят? Къде е Хавок? Писна ми да чакам!

Сеймар Дев помисли дали да не се върне на кораба и да отплава обратно по реката, обратно в Драконово море, и още по-нататък. И да остави този луд тоблакай на Ледерас и неговите нещастни граждани.

„Уви, дори боговете не заслужават това.“

Бъг стоеше на трийсет крачки от парадния вход на имението на Хиванар, опрял ръка на стената. В някаква задна градинка писукаха пилци, като побеснели, сигурно се блъскаха, обзети от паника, в покритите си с решетки кафези. В небето все още прелитаха скорци, на рояци.

Бъг избърса потта от челото си и си пое дъх.

Ценно напомняне, каза си. Всичко е само въпрос на време. Което се изпъне, след това се свива. Събития се тълпят, сили се сблъскват и въпреки всичко това някаква отмерена скорост сякаш си остава непроменена, течение под всичко останало. И все пак, знаеше той, дори и тя забавяше, малко по малко, от един век към друг. „Смъртта е вписана в раждането — словата на велика, мъдра жена. Как се казваше? Кога живя? Ах, толкова е отвято от ума ми, тези спомени, като пясък между пръстите. И все пак тя беше успяла да прозре повече от онова, което другите не могат — дори боговете. Смърт и раждане. Дори в опозиция тези две сили са обвързани и да определиш едното значи да определиш и другото.“

А сега бе дошъл той . С първата си стъпка бе донесъл бремето на историята. На тази земя. Неговата. Две сили в опозиция, но безизходно свързани. „Чувстваш ли се вече все едно си се върнал у дома, Икариум? Аз те помня как излезе от морето, бежанец от селение, което бе превърнал в пустиня. Но баща ти не те чакаше — той беше заминал, прекрачил беше през гърлото на Азат. Икариум, той беше Джагът, а сред Джагътите никой баща не посяга, за да хване ръката на чедото си.“

— Зле ли ти е, старче?

Бъг примига, огледа се и видя някакъв слуга, явно се връщаше от пазара: крепеше на главата си кошница с храна. „Само от скръб, скъпи смъртни.“ Поклати глава.

— От наводненията е — продължи слугата. — Глината се раздвижва.

— Да.

— Къщата с люспите се срути — чу ли? Добре, че беше празна, нали? Имало жертва обаче. — Мъжът се ухили. — Една котка! — Изсмя се и си продължи по пътя.

Бъг изсумтя и тръгна към портата.

Стоеше на балкона, загледан намръщено надолу към изненадващо дълбокия изкоп, който екипът бе успял да прокопае в брега, после навън, през пластовете наноси на самата река. Подпорите бяха здрави и между накованите летви имаше съвсем малко течове. Все пак двама работници бяха на помпата, с плувнали от пот гърбове.

Раутос Хиванар дойде и застана до него.

— Добре дошъл, Бъг. Идваш да си прибереш екипа, предполагам.