Мат Хилтън - Жътваря

Долината на Ювал

Звучи приятно, нали? Като живописните градчета в Апалачите с къщи с греди и изящни огради от колчета. Там животът преминава спокойно. Хората седят на слънчевите си веранди и пият домашно приготвена лимонада в изпотени чаши. Чувате ли шумоленето на клоните, наведени над бавно течащи реки, и леките стъпки на диви животни във високите треви?

Хубаво е, а?

Видението не може да се различава много от истината.

Опитайте например следното.

Нищо освен пущинаци и пясък. Изгарящо слънце по обяд и непоносим студ нощем. Заострени скални образувания, заобиколени от напечени стръмни склонове. Нищо не живее тук.

Смъртта е единственият обитател. Вездесъща. Чака.

Вгледайте се внимателно. Пясъкът е осеян с кости. Някои са вкаменели останки на същества, живели в калта на праисторически мочурища, но други са по-скорошни. Има кости на птици и дребни животни, добрали се дотам, търсейки несъществуваща вода.

От време на време пясъкът изхвърля човешки кости. Предполага се, че взвод войници на Конфедерацията са избягали тук, когато са се отцепили от силите на Ювал Андерсън Ърли, докато се сражавал с янките при Уейнсбъро, Джорджия. Според слуховете вятърът разпръсква пясъка и разкрива техните кости.

Има и друга легенда за името на долината. В Стария завет слепият Ламех има син на име Ювал-Каин, родоначалник на всички, които свирят с арфа и кавал. Ювал бил първият музикант. Мястото подхожда на наследството му.

Долината — създаден от природата амфитеатър, е забележителна със странната си акустика. Вятърът я кара да стене като песен на гайди на погребение. Свръхестествената музика на мъртвите.

Мястото обаче не е единствено на Ювал, въпреки че носи името му. Известно е и с брата на Ювал. Тувал-Каин изковал първия нож и напълнил мястото с костите на хора.

Слънцето в пустинята Мохаве хвърляше сенки като протягащи се от отчаяние пръсти. Затънал до глезените в пясъка, мъжът оглеждаше безлюдното място. Чуваха се само стенанието на вятъра и едва доловимото шумолене на сухите части от кости.

— Би трябвало да знам. Аз ги отрязах. Аз сложих костите тук. Аз съм Тувал-Каин.

Болката и страхът замъгляват всичко и не познават граници. Няма значение къде се намираш. Може да си в някоя метрополия — Ню Йорк, Лондон, Париж, Москва — и пак ще бъде същото. Има различия в културата, законите и езика, но цивилизацията споделя една безспорна истина — писъците на жертвата звучат еднакво в целия свят.

Докато слизах от самолета в лепкавата жега след внезапния пороен дъжд във Флорида, писъците на миналото отекваха в ушите ми. Предчувствах, че издирването на Джон Телфър ще добави още спомени на болка и терзания към вече препълненото ми сърце.

Трудно е да се определи кога започна тази история.

Дали докато бях войник в специалните части и участвах в мисии по издирване и унищожение, целящи премахване на тирани и терористи по света? Или след като се оттеглих и се залових да се боря с главорезите, престъпниците и мафиотите, които избираха за жертви хора, по-слаби от тях? Не мога да кажа с точност.

Може би всичко започна, когато слязох от боинга 737 на международното летище в Маями. Щях да намеря Джон Телфър в Съединените щати, но щях да открия и нещо, което щеше да подложи на крайно изпитание уменията ми. И безспорно щеше да има писъци.

Въпреки че издирването щеше да започне в тропическата горещина, задачата ми беше възложена преди два дни и на разстояние един океан. И тогава имаше писъци.

Беше като едно време. Приличах на хамелеон на фона на изрисуваните с графити стени, платна на художници с повече въображение, отколкото умения. Приклекнах. Земята беше осеяна със счупени стъкла и отломки. Наблизо изтрака влак на път за Манчестър Пикадили. По уличката се носеха първите страници на вестници от миналата седмица. Това обаче не беше всичко, което помръдваше. Смрадта беше непоносима. Смесица от урина и изпражнения.

Кръвта ми се смрази.

Завесите на дома на Дженифър Телфър потрепнаха.

Тя беше уплашена, но предполагам, че това можеше да се очаква. Знаеше, че съм там. И защо.