Мат Хилтън - Жътваря

Обикновено не чуваш куршума, който те убива. Това означаваше, че двата куршума, изстреляни от Шанк по мен, не улучиха целта. Добре, че се хвърлих напред в подходящия момент. Уличната настилка не ми прости, но ожулените лакът и коляно бяха най-малките ми тревоги.

Беемвето приличаше на лъскава черна акула, опасна като 38-милиметровия пистолет, с който Шанк се беше прицелил в мен. Имаше логика във факта, че шофьорът качи беемвето на тротоара. Половин тон метал върху главата ми щяха да ме довършат също толкова бързо като куршум в сърцето.

— Дръжте копелето!

Докато се претъркалях встрани от колата, не можах да не се усмихна на псевдогангстерския жаргон на Шанк — по-скоро от Салфорд, Голям Манчестър, отколкото от южноцентрален Лос Анджелис.

Беевмето скочи от тротоара и удари шасито си. Изправих се зад тях и извадих пистолета си „Зиг-Зауер Р 226“. За разлика от тези кретени бях със заредено оръжие. Освен това умеех да стрелям. Един куршум в задната гума, два в багажника и четвърти в задното стъкло за всеки случай. Спуканата гума и паниката завъртяха колата и я блъснаха в моя паркиран воксхол.

В тази част на града стрелбата гарантира, че очевидците навеждат глави или извръщат поглед встрани. От друга страна, съсипването на хубав старомоден автомобил разбунва духовете.

— Слезте от колата! — извиках аз. — Веднага!

Шофьорът се беше прегърбил над волана. От ноздрите му се пенеше кръв. Дълбоко заспал за втори път онази вечер, Шанк не беше в по-добро състояние. Беше се навел през смъкнатото стъкло, когато беемвето се блъсна в моя воксхол, плачеше като бебе и държеше ударения си лакът. Пистолетът му беше изхвърчал под колата ми. Само едрият плешивец представляваше заплаха.

— Казах, слез от проклетата кола!

Видът на дулото на зиг-зауера е достатъчен, за да мотивира повечето хора. Мъжът беше изумително пъргав, когато предложи правилната форма на стимулиране и вдигна ръце.

— Добре! Спокойно, човече.

Ръкавиците му бяха изчезнали. На дясната ръка имаше тежки златни пръстени като на богаташ. Явно се мислеше за боксьор.

— Вдигни Шанк — наредих аз.

Мъжът очевидно беше свикнал да изпълнява заповеди и не възрази. Бързо се наведе и вдигна на крака Шанк.

— В уличката.

Тясната алея срещу нас минаваше между незастроен парцел и магазин за видеокасети под наем, затворен през нощта. Може би беше затворен отдавна, ако се съдеше по избелелите плакати.

Знаех какви мисли се въртят в главата на здравеняка. Смяташе, че дните му позорно ще свършат в тясна уличка. Трябваше да му призная обаче, че беше посмел, отколкото глупав.

— Не ни водиш там да ни застреляш.

— Така ли?

— Ако ще го правиш, застреляй ни сега. На открито.

— Добре — отвърнах аз.

Шанк изхленчи. Не изгаряше от желание.

Плешивият хвърли на шефа си поглед, който загатваше, че ще има промени в уговорката им. Ако, разбира се, се измъкнеха живи. Шанк се олюля, когато едрият тип отстъпи встрани от него.

— Хайде — предизвика ме той. — Изглежда, не ти стиска.

Усмихнах му се тъжно.

Той го прие като признак на слабост и сграбчи пистолет, затъкнат в колана му.

Погалих спусъка и капачката на дясното му коляно се раздроби.

Грамадният мъж падна и въпреки смелостта си изкрещя.

— Ами ти, Шанк? И ти ли мислиш, че не ми стиска да те убия? — Прицелих се точно между очите му. — След като ти се опита да ме застреляш?

Представете си сирена за въздушно нападение и ще разберете какъв звук издаде Шанк.

— Знаеш ли, Шанк, трябваше да ме послушаш.

Отново натиснах спусъка.

Той се свлече до приятеля си и се хвана за натрошеното си коляно.

— Следващия път ще те убия — обещах аз.

Липсваха му желанието и страстта. Определено беше способен, но това не беше всичко. Имаше и дневен ред. Тувал-Каин щеше да убие отново. И отново. Щеше да престане едва когато работата му в Долината на Ювал приключеше.

В момента нямаше материал.

Не се надяваше особено да намери тук онова, от което се нуждаеше, но трябваше да си направи труда заради онези тъпаци.

— Знаеш ли какво? Ще гориш в ада!

Малко неща го дразнеха, но тези проклети прасета на колела бяха изключение. Моторни домове! Тази уродливост на инженерството загрозяваше пейзажа. Огромни стоманени куршуми, изстреляни от дяволско оръдие, за да причиняват нещастие и разруха там, където попаднат.

Без натрапчивото им присъствие престоят в оазиса край шосе № 1-10 в Южна Калифорния имаше своеобразна красота. Пътека обграждаше в полукръг артезиански кладенец и дърветата бяха изкусно наредени така, че да закриват пътя. Фикусите се очертаваха възхитително на изпълненото със звезди небе, но не и когато зад тях стоеше проклета каравана „Уинибаго“, четвъртита, неестествена и бълваща светлина от кабина с размерите на космическата совалка „Ентърпрайз“.