Мат Хилтън - Жътваря

— Идва ми да повърна — рече Тувал-Каин.

Мейбъл и Джордж, или както и да се казваха, не оспориха твърдението. Джордж почти винаги мълчеше, но това и можеше да се очаква. Говоренето беше трудно, когато в трахеята ти има разрез, широк колкото палец.

Мейбъл беше по-приказлива, но думите й не можеха да променят мнението му. Беше се съсредоточила повече да пищи за нищо невъзприемащия си съпруг. И още нещо, тя не му казваше истинското име на Джордж. Наричаше го татко. Беше неприлично и гнусно, като някаква сбръчкана Лолита.

— Мили Боже! — възкликна Каин. — Престани, ако обичаш. Как очакваш да работя, като вдигаш шум?

Мейбъл се сви на пода в кухненската секция. Приличаше на смачкан пакет, пъхнат под сгъваемия плот, и наподобяваше чувала с боклук, който Джордж се готвеше да изхвърли в контейнера, когато Тувал го изненада.

— Татко, татко! Помогни ми, татко! — изпищя Мейбъл за стотен път.

— Татко не се интересува — подчерта Каин, — затова млъкни.

Джордж седеше на предната седалка, обграден от луксозна кожа и орехово дърво. Само че не беше в състояние да се порадва на удобствата. В момента възрастният мъж беше зает. Опитваше се да спре потока кръв, изливащ се върху пуловера му. Беше пребледнял като чаршаф и изражението му показваше, че губи битката.

— Татко…

Тувал махна ръцете на мъжа от раната и ги насочи към волана. Последното му преживяване на този свят беше да се вкопчи във волана, сякаш смяташе да вземе караваната със себе си през дверите небесни.

Ножът сряза сухожилия и хрущяли. Старецът пусна кормилото и ръцете му се отпуснаха на бедрата. Без палците приличаха на мъртва сепия.

Каин се придвижи към скривалището на жената, плъзна пръсти под чантата със сандвичи и ги пъхна в джоба си.

— Хората трябва да се научат да носят боклука си у дома, Мейбъл. — Ако имаше нещо, което го вбесяваше повече от караваните, това бяха безотговорността и вредните за околната среда боклуци, оставени от Джордж. — Той загрози живописната красота на пустинята с гнусната си каравана, а после изпусна съдържанието на корема си, преди да умре. Може би ако Джордж беше по-придирчив с боклука си, нямаше да ви навестя и да ви дам такъв ценен урок.

— Уби татко само защото няма кофи за боклук?

— Да. И заради нелепия му избор на превозно средство.

— Ти си ненормален! — изкрещя Мейбъл.

— Не, ядосан съм.

— Ти уби татко!

— Да.

Той се наведе и я издърпа изпод плота. Тя се изхлузи като месо на стрида от черупката. Тувал не обичаше стриди. Не харесваше нищо без кости.

Каин я чукна по главата с кокалчетата на пръстите си. За всеки случай. Звукът беше обнадеждаващ само донякъде.

— На колко години си, Мейбъл? Седемдесет? Осемдесет?

Очилата с тюркоазни рамки уголемяваха недоверчиво мигащите й очи. Объркването възтържествува и озадачеността надделя над ужаса. Устните й увиснаха. И после престана да пищи.

— Не бих те питал, но трябва да знам — добави Тувал.

— На осемдесет и три — със задавен глас отвърна тя.

— Доста си стара. — Каин я хвана за рамото и сръчно започна да го масажира. — Крехка си под всичкото това уплътнение. Обзалагам се, че страдаш от артрит, нали?

Мейбъл му показа обезформените си кокалчета.

— Така си и мислех. — Въздишката му прозвуча искрено разкаяно. — Ами остеопороза?

Предлагаше й надежда и тя не беше чак толкова обезумяла от страх, че да не забележи. Дори да си живял дълго, когато си изправен пред разчленяване на осемдесетгодишен човек, може да поискаш още.

— Да. Ако кихна, може да си счупя някое ребро.

— Това не предвещава нищо хубаво.

— Какво искаш от нас?

— Нищо.

— Отряза палците на татко…

— Да, Мейбъл. Предназначени са за нещо. Но ти не се страхувай. Нямаш нищо, което искам.

— Слава Богу! — изхлипа тя.

— Но само за дребните добрини — заключи Каин и прибра ножа в джоба си. Не се нуждаеше от нож, когато имаше работа с безгръбначни. Нужен му беше само токът на обувката му.

Десет минути по-късно той отново беше на път.

Джипът „Мерцедес“, който караше, беше хубав. Отпред се простираше шосе № 10, пъпна връв, теглеща го на запад, към плодородните ловни полета на Лос Анджелис.

От компактдиска на колата се разнасяше гласът на Били Джоуел. Стъклото беше смъкнато и топлият ветрец разрошваше русите му коси. Тувал-Каин беше щастлив човек. До него на предната седалка бяха инструментите на занаята му, скандално изложени на показ в пълно незачитане на закона и здравия разум. Дори да ги видеше някой, нямаше проблем. Ченгетата също умираха лесно.