Мат Хилтън - Жътваря

— Арканзас? — учудих се аз.

Дженифър ми отвърна с измъчено изражение:

— Откъде другаде?

От разкъсания край на плика се показаха два листа. На пръв поглед написаното приличаше на набързо надраскана бележка, която поставяш на видно място, когато трябва да излезеш, само че по-дълга. Прощално писмо. Почеркът обаче не беше на брат ми.

Погледнах Джени.

— Хайде, прочети го — рече тя.

Сторих го.

„Джени, вероятно нямам право да се свързвам с теб по този начин. Ти несъмнено ме мразиш, но се надявам, че ще прочетеш онова, което имам да ти кажа. Джон го няма и не знам какво да правя. Не ме разбирай погрешно, не ме е оставил, както стори с теб. Имам предвид, че изчезна. Може би не те интересува и смяташ, че заслужавам всичко, което ми се случва, и че Джон определено го заслужава, но не мисля, че си такъв човек. Джон е в беда. Беше нервен от два-три дни, преди да изчезне. И уплашен. Предполагам, че се е случило нещо ужасно. И затова ти пиша.“

Оставих първия лист и погледнах Джени. Беше се оттеглила в отсрещния ъгъл на стаята и гледаше безучастно в празното пространство. Сега писмото беше мой проблем.

Джон сподели, че има доведен брат в Англия. Казва се Хънтър. Знам, че не са се спогаждали, но веднъж Джон каза, че ако нещо му се случи, трябва да повикам Хънтър, защото ще знае какво да направи. Ето защо, умолявам те, стори го заради мен. Ако не заради мен, тогава го направи заради Джон. Изпрати брат му.

Бележката ми се стори странна.

— От кого е писмото? — попитах аз.

Дженифър се приближи, за да изгаси цигарата си, и ядосано отвърна.

— Кучката на Джон.

Повдигнах вежди в недоумение.

— Американка ли е?

— Не, англичанка.

— Как се казва?

— Луиз Блейк.

— Как са се запознали с Джон?

— Работеха в една и съща фирма. — Тя ме погледна изпитателно. — Изглежда, са се срещали от шест месеца, преди той да ме напусне. Всички знаеха освен аз.

— Аз не знаех.

Дженифър избърса уста с длан.

— Тогава ти си единственият. — Стана по-спокойна, докато си припомняше за изневярата. — Кучката открадна съпруга ми, Джо, а сега иска помощ да го намери. Какво да направя? Да й го заведа за ръката?

— Познаваш ли я?

— Не официално. Виждала съм я няколко пъти на работното място на Джон. — Джени се засмя. — Като се замисля, сигурно ще кажеш, че прилича на мен, но по-млада, без тлъстините на корема от износването на две деца. Джон ме е заменил с по-млада и не толкова съсипана двойница.

— Но въпреки това искаш да го намеря?

Тя въздъхна. Погледът й се стрелна към спалнята. Децата бяха тихи и се запитах дали не са долепили уши до вратата.

— Той им е баща, Джо. Трябва да прави повече, за да ги издържа.

Да. Тъжен факт. Но не можех да го опиша с думи.

— Вероятно кучката е права и Джон заслужава всичко, което му се случва. Децата ми обаче не трябва да страдат, нали? — Тя можеше да настоява, но нямаше да чуе укор от мен. — Е, какво мислиш? — попита след няколко секунди. — Можеш ли да направиш нещо?

— Ще сторя всичко възможно — обещах.

Нещо повече, говорех сериозно.

Когато работя, не използвам превозно средство, на което държа. Взимам стара таратайка, купена на търг за двеста лири. По този начин, ако някой недоволен прокара ключ по цялата й дължина, не се ядосвам много. Колата ми има много драскотини. Единственото ми изискване е двигателят да е редовно и щателно преглеждан и гумите да са от новия модел, които не се пукат. Тези две неща се оказаха ценни в миналото.

Преди да тръгна да „поговоря“ с Шанк и главорезите му, бях паркирал стария воксхол корса през няколко преки. Не че го пазех чак толкова много, но нямах намерение да превръщам автомобила си в лесна мишена. Приближавах се към него, когато беемвето се шмугна в улицата зад мен. Откровено казано, реших, че повече няма да видя Питър Рамзи, но той се беше върнал, жаден за още.

Може би трябваше да му изиграя по-добър номер първия път. Грешката е моя, но както споменах, понякога съм състрадателен.

— Този път… няма да се шегувам — зарекох се.

Музиката беше намалена с надеждата да се промъкне крадешком, но думкащият ритъм звучеше като сърцебиене на хищник, който се готви за смъртоносен скок. По асфалта изсвириха дебели гуми. Двигателят изръмжа. И без да гледам, разбрах, че идват.

Имах чувството, че отново съм в Белфаст. Само че тогава бях неопитен новобранец, безсмъртен в бойната си униформа и автомата в ръцете ми. Не бях подготвен за онова, което щеше да се случи, и дори осъзнах, че съм прострелян едва когато излязох от мъглата на морфина на другия ден и замигах срещу медицинската сестра.