Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

„Можеш ли да си представиш, К’рул, как щеше да приеме Икариум онова, което направи? Да го приеме в себе си, както би го направило всяко дете, търсещо напътстваща ръка? Къде си, К’рул? Усещаш ли завръщането му? Знаеш ли какво търси?“

— Тромав или не, това е въпрос на възпитание и полагащо се уважение.

Някой сграбчи изтърканата туника на Бъг, дръпна го и го блъсна в някаква стена. Той зяпна намръщеното лице под ръба на шлема. До онзи, който го беше хванал, стоеше друг навъсен страж.

— Знаеш ли кои сме? — попита строго мъжът, който го държеше. Зъбите му бяха почернели.

— Да. Главорезите на Карос Инвиктад. Личната му полиция, онези, които разбиват с ритници врати посред нощ. Онези, които откъсват майки от бебета и бащи от синове. Онези, които в праведната си слава, идваща с неоспоримата власт, след това плячкосват домовете на задържаните, да не говорим, че изнасилват дъщерите…

За втори път го блъснаха в стената, тилът му се натресе в олющения тухлен зид.

— Заради това ще се Давиш, кучи сине! — изръмжа мъжът.

Бъг примига да махне потта от очите си. После, щом думите на бияча проникнаха в мозъка му, се изсмя.

— Ще се давя? О, чудесно. Сега си махни ръцете от мен, че ще се ядосам.

Вместо да го пусне, мъжът стисна още по-здраво предницата на туниката му. Другият каза:

— Прав беше, Канорсос, на тоя му трябва бой.

— Най-големият страх на побойника е когато срещне някой по-голям и по-зъл — рече Бъг.

— И ти ли си това?

Двамата се разсмяха.

Бъг се огледа. Хората бързаха да ги подминат — не беше разумно да ставаш свидетел на такива събития, не и когато са замесени убийци на Патриотистите.

— Щом държите… — измърмори той тихо. — Господа, позволете ми да ви представя някой по-голям и по-зъл, или за да сме по-точни — нещо .

Миг по-късно вече беше сам. Оправи туниката си, огледа се пак и продължи към жилището на господаря си.

Знаеше, че някой неизбежно е видял внезапното изчезване на двама въоръжени мъже. Но никой не извика след него и го обзе облекчение. Не държеше да обсъжда това с когото и да било точно в този момент.

„Дали не си изтървах нервите току-що? Възможно е, но пък бях разсеян. Развълнуван дори. Случва се.“

Пернатата вещица бързо се махна от проклетите кораби и техните неизброими окаяни тълпи, винаги подозрителни, винаги нащрек. Воня на страдание лъхаше от стотиците пленници — пропадналите Едур от Сепик, всички до един със смесена кръв, по-лоши в очите на племената и от ледерийските роби. Десетките чужденци, притежаващи знания, смятани за полезни — поне засега. Рибарите от Немил. Четиримата меднокожи воини Шал-Морзин, отмъкнати от една заседнала търговска гемия. Жители на Седемте града, дошли от Ерлитан, островите Каранг, Пур Атрии и други места; моряци от Кюон, които твърдяха, че са жители на империя, наречена Малаз; обитатели на Малатат и Калоуз…

Сред тях имаше воини, смятани за достатъчно ценни, за да се отнасят с тях като с претенденти. Един секач от рухналия в развалини град Мекрос, на който флотата се бе натъкнала, един монах Кабалий и една мълчалива жена, която носеше порцеланова маска — челото й беше белязано с единадесет тайнствени глифа; бяха я намерили почти умряла в разнебитена от буря гемия на юг от Калоуз.

Имаше и други, оковани в трюмовете на други кораби в други флоти, но откъде бяха те и какво представляваха беше общо взето маловажно. Единствената подробност, която бе стъписала Пернатата вещица — сред всички тези окаяни същества, — беше изумителното множество богове, богини, духове и асценденти, които почитаха. Молитвите на десетки езици, гласовете, извисяващи се до необятна тишина — всички тези отчаяни глупци и всички тези призиви за спасение, на които не отвръщаше никой.

Край нямаше в този огромен хаотичен свят на заблудите на онези, които вярваха, че са избрани. Единствени сред своята раса, ликуващи под погледите на богове, които пет пари не даваха — след като истината беше, че всеки безсмъртен лик, при всичките си уникални черти, е само аспект на един-единствен, и този един-единствен отдавна се е отвърнал, за да води вечната битка срещу самия себе си. От небесата валеше само безразличие, като пепел; пареше очите, задавяше гърлото. Нямаше храна в този заслепяващ порой.

Избрани… виж, това беше заблуда с ужасни пропорции. „Или всички сме, или никой не е. А ако е първото, тогава всички ще се изправим пред един и същи съдник, една и съща ръка на правосъдието — богатите, Длъжниците, господарят, робът, убиецът и жертвата, изнасилвачът и изнасиленият — всички ние, тъй че молете се усилно, всеки — стига това да помогне, — и добре се вгледайте в своята собствена сянка.“ Според нея по-вероятно не беше избран никой и не съществуваше никакъв ден за съд, който да чака всяка душа. Всички смъртни до един бяха изправени пред един-единствен край. И той беше забрава.