Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

И тя без съжаление щеше да я унищожи.

Сега, в любимата си камера с напукания таван, при полузаличените от петна и плесен стенописи, Пернатата вещица седна и извади малка кожена кесийка. Вътре беше най-ценното й притежание. Можеше да го опипа през тънката кожа: изпъкналостите, леко раздърпания край, а срещу него — извивката на нокът, който продължаваше да расте. Искаше й се да го извади, да го докосне отново…

— Глупаво момиченце.

Пернатата вещица трепна. На входа беше застанал изгърбен уродлив мъж. Не го беше виждала от много време, почти го беше забравила…

— Ханан Мосаг. Ако мислиш, че съм слаба…

— О, не — изхъхри магьосникът-крал. — Не си. Грижливо избрах думата, като казах „глупаво“. Зная, че дълбоко си затънала в ледерийската магия. Отишла си много по-далече от хвърлянето на онези стари, олющени плочки отпреди време, нали? Урут дори не подозира за твоя Цеданс — ти много добре прикри ученето си. Но въпреки всичко това все пак си глупава, с мечтанията си за всичко, което би могла да постигнеш — докато всъщност си сама.

— Какво искаш? Ако императорът разбере, че се промъкваш тук долу…

— Той нищо няма да разбере. Ние с теб, ледерийко, можем да действаме заедно. Можем да унищожим това изчадие…

— И кой ще заеме неговото място? Ти?

— Наистина ли мислиш, че бих позволил да се стигне до това? Рулад е луд, както и богът, който властва над него. Те трябва да бъдат премахнати.

— Знам за какво жадуваш, Ханан Мосаг…

— Не знаеш! — сряза я едурът, трепереше. Пристъпи навътре и вдигна сакатата си ръка. — Погледни ме внимателно! Виж какво прави с плътта магията на Окования — о, ние вече сме обвързани към силата на хаоса, към вкуса й, към изкусителната й миризма. Изобщо не трябваше да се стига до това…

— Така казваш непрекъснато — прекъсна го тя с презрителна усмивка. — И как щеше да изглежда великата империя на Ханан Мосаг? Дъжд от цветя по всяка улица, всеки гражданин освободен от дългове и благодушните Тайст Едур надзирават отгоре всичко това? — Наведе се към него. — Забравяш, че съм родена сред твоя народ, в собственото ти племе, магьоснико-крал. Помня глада по време на войните за обединение. Помня жестокостта, която изсипа над робите — щом остареехме, ни използваше за стръв за раците бескра — хвърляше старците в клетка и ги пускаше от борда на своята кнари. О, да, удавянето беше милост, но на онези, които не обичаше, им държеше главите над линията на прилива, оставяше раците да ги изядат живи и се смееше на писъците им. Мускул бяхме и щом този мускул се изтощеше, ставахме месо.

— А по-добра ли е Задлъжнялостта?

— Не. Защото е напаст, която се пренася върху всеки член на семейство, върху всяко поколение.

Ханан Мосаг поклати уродливата си глава.

— Нямаше да се предам на Окования. Той вярваше, че ме използва, но го използвах аз. Перната вещице, нямаше да има никаква война. Никакво завоевание. Племената се бяха обединили — погрижих се за това. Очакваше ни процъфтяване и свобода от страх и в такъв свят животът на робите щеше да се промени. Може би всъщност животът на ледериите сред Тайст Едур щеше да се окаже примамка за Длъжниците в южните земи, достатъчна, за да разбие гръбнака на тази империя, защото ние щяхме да предложим свобода.

Тя се извърна, като умело прикри кожената кесийка.

— Какъв е смисълът от всичко това, Ханан Мосаг?

— Искам да унищожа Рулад…

— Аз ще ви унищожа всички.

— Но трябва да се започне с Рулад — можеш да го разбереш това. Ако той не бъде унищожен, и мечът му също, не можеш да постигнеш нищо.

— Ако ти можеше да го убиеш, отдавна щеше да си го направил.

— О, но аз ще го убия.

Тя го изгледа навъсено.

— Как?

— Как ли? Със собственото му семейство.

Пернатата вещица помълча десетина мига.

— Баща му се свива от страх. Майка му не може да го погледне в очите. Бинадас и Трул са мъртви, а Феар е избягал.

— Бинадас? Не знаех.

— Томад мечтаеше за смъртта на сина си, а Ханради Халаг търсеше душата му — и се провали.

Магьосникът-крал я изгледа изпод гъстите си вежди.

— А моят К’риснан опита ли същото с Трул Сенгар?

— Не, защо? Самият Рулад уби Трул. Окова го в Новородения. Ако това трябваше да е тайна, провалило се е. Ние чухме… ние, робите, чуваме всичко…

— Чувате, да. И затова можем да си помогнем един на друг. Перната вещице, ти искаш да видиш тази проклета империя рухнала — аз също. И когато се случи това, знай: искам да направя дом за своите едури. Да ги върна в северните ни земи. Ако югът е в пламъци, това не е моя грижа — оставям ледериите на ледериите, защото за никой от нас няма по-сигурна рецепта за унищожение. Знам го от самото начало. Ледер не може да се самосъхрани. Нейният апетит е пристрастеност и този апетит надвишава ресурсите, които й трябват, за да оцелее. Вашите хора вече са прекрачили този праг, въпреки че не го знаят. Това беше моята мечта, Перната вещице, да издигна стена и с нея да осигуря неуязвимостта на Тайст Едур. Кажи ми, какво знаеш за предстоящата война на изток?