Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Свършеше ли с това, щеше да вземе лопата и да изрови пълнежа отдолу колкото може по-дълбоко.

Засега обаче централният камък я надвиваше и тя се боеше, че няма да намери достатъчно сила, за да го измести.

— Простете за натрапничеството ми — чу мъжки глас до себе си, — но изглежда, се нуждаете от помощ.

Серен вдигна глава, подпряна на железния прът. Примижа скептично.

— Не мисля, че… — каза на стареца, а после млъкна. Той имаше китки на зидар, с големи мазолести длани. Тя изтри потта от челото си и погледна намръщено големия камък. — Знам, сигурно изглежда… необичайно. Докато всички останали в града връщат нещата обратно, аз тука…

Старецът се приближи.

— Ни най-малко, Аквитор — бяхте Аквитор, нали?

— Ъъ, да. Бях. Вече не съм. Аз съм Серен Педак.

— Значи не, ни най-малко, Серен Педак.

Тя посочи централния камък.

— Боя се, че този ме надвива.

— Не задълго, подозирам, независимо от всичко. Изглеждате много решена.

Тя се усмихна, смая се колко странно й се стори. Кога за последен път се беше усмихвала? Не, нямаше да се връща към онова.

— Но трябва да внимавате — продължи старецът. — Я дайте да опитам аз.

— Благодаря — рече тя и се отдръпна да му отвори място.

Старецът хвана железния прът и просто го огъна.

Тя зяпна.

Той изруга, остави го настрана, после се наведе и зарови пръсти под едната страна на огромния каменен блок.

И дръпна изпод ръба, след това ръцете му отидоха от двете страни, надигна го с пухтене, завъртя се, залитна две крачки и го постави върху другите. Изправи се, изтупа прахта от ръцете си.

— Наемете двама младежи да го върнат на мястото му, като свършите.

— Как… о, добре. Но… Как разбрахте, че се каня да го върна на мястото му?

Той я погледна мълчаливо.

— Недей да скърбиш твърде дълго, Серен Педак. Ти си нужна. Животът ти е необходим.

А после се поклони и си тръгна.

Тя зяпна след него.

Сега трябваше да влезе вътре, да вземе каменното копие и меча му, да зарови оръжията под прага на своя дом, на своя ужасно пуст дом.

Но все пак се поколеба.

А старецът изведнъж се върна.

— Намерих Блудния — каза й. — Имахме да… обсъдим много неща. Така научих за теб и за станалото.

„Какво? Луд ли е този? Някой от новите фанатици на Блудния?“ Понечи да се обърне…

— Не, почакай! Серен Педак. Имаш всичко, което е от него, всичко, което е останало. Цени го, моля те. Серен Педак, цени го. Както и самата себе си. Моля те.

А когато си тръгна, думите му сякаш я бяха благословили по някакъв неведом начин.

„Имаш всичко, което е от него, всичко, което е останало…“

Неволно вдигна ръка и я сложи на корема си.

Скоро щеше да го прави много често.

Стивън Ериксън. Вихърът на Жътваря

Серия Малазанска книга на мъртвите, №7

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2008 г.

ИК „Бард“ ООД, 2008 г.

ISBN: 978–954–585–932–8

Смола, катран. — Бел.прев.

Нрав, характер; закалка. — Бел.прев.

Объркване. — Бел.прев.

Сладичък, миличък. — Бел.прев.

Много тъп. — Бел.прев.

Името означава „гледа назад.“ — Бел.прев.

Клюна. — Бел.прев.