Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Ден на лудост — щеше ли изобщо да свърши?

Канцлер Трайбан Гнол отстъпи назад. Осъзнаването изведнъж го порази със силата на удар с ковашки чук. „Рулад Сенгар няма да се върне. Императорът на хилядата смърти… е умрял в последната си смърт.“

„Тоблакай. Карса Орлонг, не знам какво си направил, не знам как — но ти разчисти пътя.“

„Разчисти го и заради това те благославям.“

Огледа се и видя, че жалката публика се е разбягала — да, Вечният домицил беше превзет, врагът беше вътре. Обърна се към стоящия до него Финад.

— Варат Таун.

— Сър?

— Тук приключихме. Събери войниците си и ме придружете до тронната зала, където ще изчакаме завоевателите.

— Слушам, сър.

— И доведете онази вещица. Искам да разбера какво се случи тук. И защо тя поряза ръката си с онзи нож. Искам да знам всичко .

— Да, канцлер.

Капитанът се отнесе изненадващо внимателно с пребледнялата жена, всъщност като че ли й прошепна нещо, а тя кимна уморено. Очите на Трайбан Гнол се присвиха. Не, не вярваше на този нов Финад. Де да беше Сирин сега с него.

Докато излизаха от арената, канцлерът се спря за един поглед назад, един последен поглед към жалката фигура, просната върху кървавия пясък. „Мъртъв. Той наистина е мъртъв.“

„Всъщност през цялото време знаех, че ще е Карса Орлонг. Да, знаех го.“

Беше почти изкушен да тръгне назад, да слезе на арената и да застане над тялото на Рулад Сенгар. И да се изплюе в лицето му.

„Няма време. Това удоволствие ще трябва да почака.“

„Но се заклевам, че ще го направя.“

Кътъл им махна с ръка и Фидлър поведе отделението към него.

— Това е главният подстъп — рече Кътъл. — Това трябва да е.

Фидлър кимна. Коридорът беше пищно украсен, впечатляващо широк, със сводест таван, блеснал от златен варак. Нямаше обаче никого.

— Къде са стражите и в коя посока е тронната зала?

— Представа нямам — отвърна Кътъл. — Но бих предложил да тръгнем наляво.

— Защо?

— Без причина, освен че всички, които се опитваха да избягат от нас, общо взето завиваха натам.

— Разумно, освен ако всички не са се запътили към задния изход. — Фидлър изтри потта от очите си. О, това кръвопролитие беше гадно, но бе оставил войниците си да действат въпреки неодобрителните погледи от страна на Бързия Бен. Проклетият Висш маг и вирнатият му нос — и откъде в името на Гуглата идваше цялата тази магия? Бързака изобщо не беше показвал такова нещо преди. Изобщо.

Погледна Хедж.

Същият си беше. Не по-стар от последния път, когато го беше видял. „Богове, това не може да е истина. Върнал се е. Жив, диша, пърди…“ Вдигна ръка и го тупна по главата.

— Ей, що се биеш бе?

— Извинявай. Но съм сигурен, че бях длъжен да го направя поне веднъж.

— Кой ти спаси кожата в пустинята? И там, под града?

— Някой призрак, и само за лошо — отвърна Фидлър.

— Качулатия да те вземе, с тая бяла брада приличаш на старец, Фид, знаеш ли го?

„О, я млъкни.“

— Арбалети заредени, всички. Готови? Добре. Води, Кътъл, но бавно и внимателно, нали?

Бяха на пет крачки навътре в коридора, когато един страничен вход вдясно от тях изведнъж се изпълни с хора. И касапницата започна отново.

Тар пръв видя стареца, онзи най-отпред, а и да не го беше видял първи, стреля преди всеки друг. И стрелата се заби отстрани в главата му, точно в лявото слепоочие. И всичко изплиска от другата страна.

Улучиха го и други стрели, поне още две, завъртяха на място мършавото, но иначе облечено в хубав халат тяло, преди да рухне на пода.

Неколцината стражи, които придружаваха стареца, залитнаха назад, поне двама шибнати много точно, и Тар вече тичаше напред, вадеше късия си меч и нахлузваше щита на лявата ръка. Тресна се силно в Коураб, който правеше същото, и изруга, когато онзи се озова пред него.

Тар вдигна меча, обзет от внезапно, непреодолимо желание да удари кучия син по главата… но не, това да го оставим за враговете…

Които хвърляха оръжията си и отстъпваха назад в коридора.

— В името на Гуглата! — изрева Бързия Бен, дръпна Тар, подмина го и избута Коураб на другата страна. — Те се предават, проклети да сте! Престанете да избивате всички!

А откъм ледерийската група женски глас извика на малазански:

— Предаваме се! Не ни убивайте!

Този глас бе достатъчен, за да спре всички.

Тар се обърна рязко, както и останалите, и всички погледнаха Фидлър.

Сержантът кимна.

— Вземете ги в плен тогава. Могат поне да ни отведат до проклетата тронна зала.