Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Виж крака му! Той е почти толкова сакат, колкото мен! Вземи меча, Рулад, и го посечи!

Но Рулад все още се колебаеше, на ръце и колене, дъхът му излизаше бърз и накъсан.

Сакатия бог изхъхри, закашля се, след това заговори тихо, монотонно:

— Ти можеш да се върнеш, Рулад. В своя свят. Можеш да го направиш. Този път можеш да направиш всичко добре. Чуй ме, Рулад. Трул е жив! Твоят брате жив и крачи към Вечния домицил! Отива, за да те намери! Убий този тоблакай и можеш да се върнеш при него, можеш да му кажеш всичко, което трябва да се каже! Рулад Сенгар, можеш да го помолиш за прошка.

При тези думи главата на Тайст Едур се вдигна. С озарени изведнъж очи, които го правеха толкова… толкова млад .

А Карса Орлонг изпита в сърцето си миг на жалост.

Рулад Сенгар посегна за меча.

И кремъчният меч замахна надолу и го посече.

Главата се изтъркаля, спря се върху меча. Тялото залитна настрани, краката заритаха в спазъм, после застинаха, докато кръвта се изливаше през отсечения врат. След миг и кръвта спря.

Зад Карса Сакатия бог се изсмя хрипливо и рече:

— Чаках те от дълго време, Карса Орлонг. Толкова усилно се трудих… за да те доведа при този меч. Защото той е твой, Тоблакай. Никой друг не може да го владее така, както можеш ти. Никой друг не може да понесе проклятието му, не може да остане разумен, не може да остане негов господар. Това оръжие, Избранико мой, е за теб.

Карса Орлонг се обърна към Сакатия бог.

— Никой не ме избира. На никого не давам това право. Аз съм Карса Орлонг от Теблор. Всички избори са само мои.

— Тогава избери, приятелю. Захвърли това жалко каменно нещо, което носиш. Избери оръжието, изковано за теб и само за теб.

Карса оголи зъби.

Очите на Сакатия бог се разшириха за миг, после той се наведе напред, над своя мангал с димящите въглени.

— С меча, Карса Орлонг, ти ще си безсмъртен. — Махна с разкривената си ръка и на няколко крачки встрани се изду портал. — Ето. Върни се в своята родина, Карса. Провъзгласи се за император на теблорите. Поведи отново своя народ. О, те са жестоко обкръжени. Само ти можеш да ги спасиш, Карса Орлонг. И с меча никой не може да застане срещу теб. Ти ще ги спасиш, ще ги поведеш към господство — кампания на избити „деца“, каквато светът не е виждал никога. Дай отговор, Тоблакай! Дай отговор на всички злини, които ти и твоят народ претърпяхте! Нека видят децата!

Карса Орлонг се взря отгоре в Сакатия бог.

Озъби се още по-широко за миг, после се обърна.

— Не го оставяй тук! Той е за тебе! Карса Орлонг, той е за теб!!!

Някой идеше насам откъм пясъка на брега. Широкоплещест мускулест мъж. С три чернокожи бок’арала.

Карса закуцука да ги посрещне.

Уидал усети как сърцето му заби лудо в гърдите. Не беше очаквал… добре, не беше знаел какво да очаква, само какво се очаква от него .

— Не си добре дошъл — изръмжа великанът с татуираното лице и ранения крак.

— Не съм изненадан. Но все пак съм тук. — Погледът на Уидал пробяга към меча в тревата. Главата на едура лежеше на него като дар. Ковачът се намръщи. — Горкото момче, то така и не разбра…

— Аз разбирам — изръмжа великанът.

Уидал вдигна очи към воина. После погледна натам, където седеше присвит Сакатия бог, а после отново великана.

— Отказа ли?

— Да.

— Добре.

— Сега ще го вземеш ли?

— Да — за да го строша в ковачницата, където бе направен. — И посочи разнебитената постройка в далечината.

Сакатия бог изсъска:

— Ти каза, че никога не може да бъде строшен, Уидал!

Ковачът сви рамене.

— Винаги казваме такива неща. Вдига цената.

От Сакатия бог се изтръгна смразяващ вой, последван от задавена кашлица.

Великанът гледаше Уидал. После попита:

— Ти ли направи този прокълнат меч?

— Аз.

Шамарът с опакото на ръката изненада Уидал и той отхвърча назад. Падна тежко на гръб и зяпна кръжащото небе, което изведнъж се изпълни с воина, който го гледаше отгоре.

— Друг път не го прави.

И след като каза това, великанът се обърна и си тръгна.

Уидал примига под бялата слънчева светлина, успя някак да се обърне и видя как великанът прекрачи в портал от огън и се стопи в него, а Сакатия бог изкрещя отново. Порталът изчезна мигновено, с ръмженето на пламъците.

Един от нахтите поднесе отвратителното си личице над лицето му като котка, канеща се да му отнеме дъха. И замърка.

— Да, да — каза с досада Уидал и го избута настрана. — Да взема меча. Да. Да строша това проклето нещо.