Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Трябва да тръгвам.

— Щом казваш — отвърна Килава.

— Пътуването до мястото, където лежи тялото на приятеля ми, ще облекчи духа ми.

— Без съмнение.

— И трябва да поговоря на Серен Педак. Трябва да й разкажа за съпруга й, за живота му, откакто й даде меча си.

— Да.

— А сега трябва да прегърна сина си — каза Онрак.

— Ще дойда с тебе.

Онрак се усмихна.

— Това ще го притесни.

— Не, глупако проклет. Казах, че ще дойда с тебе. Ако си мислиш, че ще заминеш където и да е без мен, значи си луд.

— Килава…

— Решила съм. Ще оставя пътуването да облекчи сърцето ти, съпруже. Няма да ти бъбря, докато ушите ти не закървят и не почнеш да гледаш за най-близката пропаст като бедерин.

Той се взря в нея и цялата му любов избликна в очите му.

— Да бъбриш? Никога не съм те чувал да бъбриш.

— Няма и да ме чуеш.

Той кимна.

— Добре, жено. Ела с мен тогава. Помогни ми да се изцеря само с присъствието си…

— А ти много внимавай, Онрак…

И той благоразумно си замълча.

Отидоха да се сбогуват със сина си.

— Това е съсипващо! — изпъшка император Техол Бедикт и се смъкна уморено на трона си.

Бъг го изгледа кисело.

— Защо? Още нищо не си направил.

— Е, минали са само три седмици. Казвам ти, списъкът ми с реформи е толкова дългът, че изобщо няма да се оправя с тях.

— Аплодирам признанието ти в некомпетентност — каза Бъг. — От теб ще излезе чудесен император.

— Добре де — намеси се Брис, подпрял гръб на стената вдясно от подиума. — Все пак в страната има мир.

— Да, и това ме кара да се чудя за точно колко дълго една империя може да кротне — отвърна Бъг.

— А ако някой от нас има отговор на това, скъпи ми слуга, би трябвало да си ти.

— О, много смешно.

Техол се усмихна.

— Виждаме. Впрочем, това не беше царственото „ние“. С което, признаваме, все още не можем да привикнем в нашата неопитна невинност.

— Адюнктата идва насам — каза Брис. — А след това Шурк Елале иска да говори с теб за нещо. Няма ли все пак неща, които трябва да обсъдим? — Изчака за отговор, какъвто и да е отговор, но си спечели само празните погледи на брат си и на Бъг.

От един от страничните входове се появи новият канцлер, сред вихрушка от пищни халати. Брис едва прикри мръщенето си. Кой щеше да допусне, че ще се зарови тъй бързо в такава безвкусица, като червей в ябълка?

— Ах — възкликна Техол, — не изглежда ли прелестно моят канцлер тази сутрин?

Изражението на Джанат остана надменно сдържано.

— От канцлерите не се очаква да изглеждат прелестно. Компетентност и елегантност са предостатъчни.

— Нищо чудно, че толкова изпъкваш тук — измърмори Бъг.

— Освен това — невъзмутимо продължи Джанат — подобни описания повече подхождат за ролята на Първа конкубинка, което много точно ми подсказва с коя глава мислиш в момента, скъпи ми съпруже. Пак.

Техол вдигна ръце, уж че се предава, след което отвърна с възможно най-благоразумен тон — който Брис долови с известно изумление:

— Все още не виждам причина защо да не можеш да си и Първа конкубинка също така.

— Непрекъснато ви повтарям — каза Бъг. — Съпруга на императора означава, че е императрица. — След това се обърна към Джанат. — Което ти дава три легитимни титли.

— Не забравяй и учител — отбеляза Техол, — което според повечето мнения анулира всички други. Дори съпруга.

— Те твоите уроци никога няма да свършат — подхвърли Бъг.

Нов миг мълчание, докато всички размишляваха над това.

Накрая Техол се размърда на трона си.

— Винаги остава Ръкет! От нея би се получила чудесна Първа конкубинка! Богове, даровете просто преливат от нея!

— Внимавай да не се удавиш, Техол — каза Джанат.

— Бъг никога няма да го позволи, мила. О, тъй като обсъждаме важни неща, преди адюнктата да пристигне, за да се сбогува, мислех си, че на Преда Варат Таун му трябва способен Финад, за да му помага в усилията по възстановяването и така нататък.

Брис изправи рамене. Най-сетне стигаха до истински теми.

— Кого имаш предвид?

— Ами кого другиго, ако не Ублала Пунг!

— Аз ще изляза да се поразходя — каза Бъг.

С помощта на един железен прът за лост Серен Педак се бореше с тежките камъни на настилката пред входа на къщата си. Пот лъщеше по голите й ръце, косата й се беше измъкнала от връзките — скоро трябваше да я подреже. Както бе редно за живота й сега.

Но точно тази сутрин имаше една задача и тя се залови с нея с неумолимо усърдие, напрягаше тялото си, без да мисли за последствията. Къртеше тежките камъни, влачеше и ги избутваше на една страна с ожулените си длани.