Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Светът кръжеше около него и той си помисли, че ще му призлее.

„Сандалат, скъпа, ти опразни ли онова ведро? Вярно, че беше пикня, но миришеше общо взето на бира, нали? Можех да го изпия отново, видиш ли.“

Изправи се с мъка, залитна, но успя да се наведе и взе меча.

Сега към ковачницата. Нямаше много начини да се строши прокълнат меч. Още по-гадно оръжие можеше да го направи, но в този случай такова нямаше. Тъй че — отново към тайната на стария ковач. „За да строшиш омагьосано оръжие, върни го в ковачницата, където е било родено.“

Е, щеше да направи точно това. И то веднага.

Забеляза, че трите нахти са го зяпнали, и се намръщи.

— Идете да закърпите проклетата лодка — нямам настроение да се давя на петдесет гребла от брега.

Съществата заподскачаха надолу към пясъка.

Уидал тръгна към старата ковачница, за да свърши каквото трябваше да се свърши.

Зад него Сакатия бог изпищя към небето.

Ужасен, ужасен звук, божи рев. Звук, какъвто Уидал никога повече не искаше да чуе.

В ковачницата намери един стар чук и се приготви да развали всичко, което бе направил. Въпреки че, осъзна той, докато нагласяваше меча върху ръждясалата наковалня и оглеждаше зацапаното с кръв острие, това всъщност беше невъзможно.

След миг ковачът на оръжия надигна чука.

И го стовари с все сила.

Дрънчене и потракване на верига извлече душата му от мястото на изтощение и ужас, където се бе притаила, и го събуди. Той зяпна зацапания таван на малката си стаичка. Сърцето му биеше като лудо, тялото му беше плувнало в пот под влажните одеяла.

Звукът… беше му се сторил така реален…

А сега, ококорил очи, го чу отново.

Завъртане, после странното трак ! Ново завъртане.

Надигна се сепнат в леглото. Бедняшкото градче отвън спеше удавено в мрак, без луна. И все пак… звукът идваше от улицата долу.

Нимандър стана от леглото, излезе в ледения коридор и тръгна към паянтовото стълбище.

Изскочи на улицата.

Да, самата преизподня на най-тъмната нощ, а това не беше, не можеше да е сън.

Съсъкът на верижка и тихо изтракване го накара да се обърне. И видя друг Тайст Андий да се появява от тъмното. Непознат. Нимандър ахна.

Непознатият въртеше верижка, верижка с пръстени в двата края.

— Здравей, Нимандър Голит.

— Кой… кой си ти? Откъде знаеш името ми?

— Дойдох от много далече на този остров на шейките — те са наши родственици, знаеш ли това? Предполагам, че да — но те може да изчакат, защото още не са готови и може би никога няма да са. Не само кръвта на Андий все пак. Но и Едур. Навярно дори Лиосан, да не говорим за човешка. Все едно. Остави на Сумрак островната й империя — добави със смях.

— Какво искаш?

— Теб, Нимандър Голит. И твоите ближни. Хайде, иди, събери ги. Време е да напуснем.

— Какво? Къде?

— Ти наистина ли си дете? — сопна се непознатият. Пръстените изтракаха, верижката се нави около показалеца му. — Тук съм, за да ви отведа у дома, Нимандър. Всички вас, чедата на Аномандър Рейк, Чернокрилия господар.

— Но къде е домът?

— Чуй ме! Отвеждам ви при него!

Нимандър го зяпна, после отстъпи назад.

— Той не иска ние да…

— Все едно е какво иска той. Не е важно дори и аз какво искам! Разбираш ли вече? Аз съм нейният Вестител!