Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Нейният?

И изведнъж Нимандър извика, падна на колене на камъните и закри лицето си с ръце.

— Това… това не е ли сън?

Непознатият се изсмя презрително.

— Можеш да запазиш кошмарите си, Нимандър. Можеш за цяла вечност да се вторачиш в кръвта по ръцете си, все ми е едно. Както сам казваш, тя беше луда. И опасна. Казвам ти, щях да оставя тялото й да лежи тук, на улицата, ако все още беше жива. Тъй че стига с това. Иди доведи родствениците си. Бързо, Нимандър, докато Тъмата все още владее този остров.

И Нимандър се изправи и закуца към порутената къща. „Нейният Вестител. О, Майко Тъма, ще призовеш ли нашия баща тъй както сега призоваваш нас?“

„Но защо?“

„О, това трябва да е. Да. Изгнанието ни — в името на Бездната, нашето изгнание свърши!“

Докато чакаше, Клип завъртя верижката. Жалка сган, ако Нимандър бе най-добрият сред тях. Е, трябваше да свършат работа все пак, защото той не излъга, като каза, че шейките все още не са готови.

Всъщност това бе единствената истина, изречена от него в тази най-тъмна от всички нощи.

„А ти как се справи в Ледерас, Силхас Руин? Лошо, обзалагам се.“

„Не си като своя брат. Никога не си бил.“

„О, Аномандър Рейк, ние ще те намерим. И ще отговаряш пред нас. Не, дори бог не може да си тръгне безгрижно, не може да се измъкне от последствията. На измяната.“

„Да, ние ще те намерим. И ще ти покажем. Ще ти покажем точно какво е.“

Руд Елале намери баща си да седи на една огладена от вятър и дъжд скала над малка долина край селото. Качи се при него и седна на стопления от слънцето камък.

Малкото на ранаг се бе отделило от майка си, а и от цялото стадо, и сега обикаляше самотно из коритото на долината и мучеше тъжно.

— Бихме могли да пируваме с него — каза Руд.

— Бихме могли — отвърна Удинаас. — Ако нямаш сърце.

— Трябва да живеем, а за да живеем, трябва да ядем…

— А за да живеем и ядем, трябва да убиваме. Да, Руд, да, знам всичко това.

— За колко дълго ще останеш? — попита Руд и дъхът му изведнъж заседна в гърлото. Въпросът просто бе излязъл сам от устата му — толкова дълго се беше боял да го зададе.

Удинаас го погледна изненадано, после вниманието му отново се върна към малкия изгубен ранаг.

— Тя скърби — рече той. — Скърби толкова дълбоко в сърцето си, че стига до мен — все едно, че разстоянието е нищо. Нищо. Това идва от насилието — добави той без нотка на горчивина.

Много тежко беше за Руд да гледа лицето на баща си в този момент, така че извърна погледа си към малкия ранаг в далечината.

— Казах на Онрак — продължи Удинаас. — Трябваше да го направи. Просто за да… излезе навън, преди да ме е погълнало. Е, сега съжалявам, че го направих.

— Не бива. Онрак нямаше по-голям приятел. Нужно беше да знае истината…

— Не, Руд, това никога не е нужно . Изгодно, понякога. Полезно в други случаи. Иначе просто ранява .

— Какво ще направиш, татко?

— Какво ще направя? Нищо. Нито за Серен, нито за Онрак. Не съм нищо повече от един бивш роб. — Усмихна се за миг, горчиво. — Бивш роб, който живее с диваците.

— Много повече си от това — каза Руд.

— Нима?

— Да. Ти си моят баща. Ето защо те питам отново: колко дълго ще останеш?

— Докато ме изхвърлите, предполагам.

Руд бе толкова близо да се разплаче, колкото никога досега. Гърлото му се беше стегнало така силно, че дълго не можа да каже нищо. Гледаше със замъглени очи скитащия из долината малък ранаг.

Удинаас продължи, сякаш не бе забелязал реакцията, която предизвикаха думите му.

— Не че мога да те науча на кой знае какво, Руд. Кърпене на мрежи най-много.

— Не, татко. Можеш да ме научиш на най-важното от всичко.

Удинаас го изгледа накриво, скептичен и подозрителен.

На един рид отсреща се появиха три големи ранага. Заслизаха тежко към малкото. Щом ги видя, то отново измуча, по-силно този път, и затича да ги посрещне.

Руд въздъхна.

— Татко, можеш да ме научиш на най-голямото умение. Как да оцелявам .

Дълго никой от двамата не проговори. Руд гледаше как ранагите се изкачват по отсрещния склон. Удинаас пък търкаше очите си, все едно му бяха влезли прашинки. Но Руд не се обърна и не забеляза.

Най-сетне, когато долината пред тях стана отново пуста, баща му стана.

— Май ще си останем гладни в края на краищата.

— Не задълго — отвърна Руд и също стана.

— Вярно.

Заслизаха надолу към селото.

Със зацапани от боята ръце Онрак стегна каишките от сурова кожа около вързопа, метна го през рамо и се обърна към жена си.