Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Проклет да си, Корик! — викна Фидлър.

— Не — спря го Бързия Бен. — Не разбираш, Фид.

Корик сви рамене.

— Съжалявам, сержант. Навик.

Фидлър се загледа след мага, който вече крачеше след Хедж към трите тела на пясъка. Но сапьорът не обърна никакво внимание на простреляния ледериец, а се смъкна тежко на колене до единия Тайст Едур.

— Виждате ли монетите по онзи? — обади се Кътъл. — Прогорени са направо в…

— Това беше императорът — заговори капитанът, който ги бе довел. — Рулад Сенгар. Другият едур… не знам. — И добави: — Но приятелите ви го познават.

Да. Фидлър го виждаше ясно и изведнъж като че ли нищо друго нямаше тук освен болка. Пленена в последния си дъх, получила глас в тревожно неприсъщите за Хедж, почти животински викове на скръб. Потресен, Фидлър се обърна към войниците си:

— Заемете отбранителни позиции, всички. Капитане, вие и останалите пленници — там, до стената, и никой да не мърда, ако искате да останете живи. Корик, кротни най-после с тоя проклет арбалет.

Тръгна към приятелите си.

И за малко да се върне, когато видя лицето на Хедж, толкова пронизано от болка, толкова… разголено.

Бързия Бен се обърна, погледна Фидлър — с нещо като предупреждение в очите — и се доближи до падналия ледериец.

Разтреперан, объркан, Фидлър го последва.

— Ще живее.

— Не, няма — изхриптя зад тях Хедж.

Гласът му дори не прозвуча човешки. Фидлър се обърна с тревога и видя, че Хедж се е взрял в Бързия Бен все едно, че си казваха нещо без думи.

После Хедж попита:

— Можеш ли, Бързак? Някое място със… с вечни мъки. Можеш ли да го направиш, маг? Попитах можеш ли?

Бързия Бен погледна Фидлър, с въпрос в очите.

„О, не, Бързак, не мога аз да кажа това…“

— Фидлър, помогни ми да реша. Моля те.

„Богове, дори Бързия Бен скърби. Кой е бил този воин?“

— Ти си Върховен маг, Бен. Направи каквото трябва.

Магьосникът се обърна отново към Хедж.

— Гуглата ми дължи, Хедж.

— Що за отговор е това?

Но Бързия Бен се обърна, махна с ръка и около ледериеца се вдигна тъмен облак, обкръжи отвсякъде тялото и започна сякаш да се свива надолу в пясъка, докато не остана нищо. Последва смътен писък, когато онова, което очакваше нещастния ледериец, се пресегна, за да го поеме в прегръдката си.

След това магът изпъна ръка и придърпа към себе си Фидлър. Лицето му беше пребледняло от гняв.

— Не го съжалявай, Фид. Разбираш ли ме? Не го съжалявай!

Фидлър поклати глава.

— Н-н… няма, Бързак. Нито за миг. Нека да пищи цяла вечност. Нека да пищи.

Мрачно кимване и Бързия Бен го избута от себе си.

Хедж плачеше над мъртвия Тайст Едур, плачеше като човек, за когото цялата светлина на света е изгубена и никога повече няма да се върне.

А Фидлър не знаеше какво да направи.

Загледан към тях от едно невидимо място, Блудния отстъпи назад, отдръпна се, сякаш бе готов да се хвърли от ръба на пропаст.

Беше това, което беше.

Нарушител на равновесия.

А сега, в този ден — Бездната дано да го погълнеше цял — създател на вдовици.

Карса Орлонг изкачи полегатия бряг и спря. Посегна към меча, пронизал крака му, и ръката му се стегна около него, малко под дръжката. Без да обръща внимание на назъбените ръбове, врязващи се в плътта му, той изтръгна оръжието.

Кръв разцъфтя около зейналите рани, но само за миг. Кракът му изтръпваше, значи щеше още да му служи.

Без да изпуска прокълнатия меч, той се огледа. И видя недалече напред и вдясно малка колиба, от която се вдигаше дим.

Воинът тоблакай се запъти натам.

Щом стигна до колибата, пусна железния меч, направи още една крачка, наведе се и натика едната си ръка под долния й ръб. С един замах нагоре я вдигна цялата над земята, запокити я и тя се преобърна като паднала на гръб костенурка.

Изригна дим, вятърът го поде и помете.

Пред него седеше древно изгърбено и прекършено същество.

Мъж.

Бог.

Вдигна нагоре присвитите си очи, бяха пълни с болка. После очите се изместиха покрай и зад Карса и воинът се обърна.

Видя, че духът на императора е дошъл. Млад — по-млад, отколкото си представяше Карса, че може да е Рулад Сенгар — и със своята чиста, неопетнена плът — красив. Лежеше на земята, потънал сякаш в лек сън.

След това очите му рязко се отвориха и той изкрещя.

Само за миг.

А после се надигна на ръце и колене… и видя меча в тревата до себе си.

— Вземи го! — извика Сакатия бог. — Мой скъпи Рулад Сенгар от Тайст Едур. Вземи своя меч!

— Недей — рече Карса. — Твоят дух е тук — това е всичко, което имаш, всичко, което си. Когато го убия, забравата ще те вземе.