Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Моля те. Върни се.

— Ще се върна. Нищо друго не мога да направя. Имаш всичко от мен, всичко, което е останало.

— Значи имам всичко, което ми трябва — отвърна тя.

Той я погали по бузата.

И тръгна.

Тръгна по пътеката през двора. Към улицата.

Към Вечния домицил.

От сенките на отсрещната улица го наблюдаваше Блудния.

— Чувствам се много по-добре.

Брис Бедикт се усмихна на брат си.

— И изглеждаш по-добре. Е, Техол, значи слугата ти е Древен бог.

— Взимам всеки, когото намеря.

— Защо очите ти са различни?

— Не съм сигурен, но мисля, че Бъг може да е сляп за цветовете. Синьо и зелено, зелено и синьо, а колкото до кафявото — забрави.

Въпросният слуга, който случайно беше и Древен бог, влезе в стаята.

— Намерих я.

Техол скочи.

— Къде? Жива ли е?

— Да, но имаме да свършим работа… пак.

— Трябва да го намерим онзи… онзи Танал…

— Не се налага — отвърна Бъг и очите му се спряха на трупа на Карос Инвиктад.

Брис направи същото. Едно двуглаво насекомо бавно пълзеше към изсипаните вътрешности.

— Какво, в името на Блудния, е това?

А Бъг изсъска през зъби:

— Да, той е следващият.

Отвън на двора и в улицата по-натам се трупаха граждани, като приливна вълна. Имало бе някакви оглушителни взривове, а след това — грохот на магия, който не можеше да се сбърка с нищо друго, но всичко това бе краткотрайно.

Техол се обърна към Бъг.

— Чуй тази тълпа. Ще можем ли да излезем оттук живи? Наистина не съм в настроение за Удавяне. Особено за собственото си.

— Не внимаваш, братко — изсумтя Брис. — Ти си герой. Искат да те видят.

— Нима? Хм, изобщо не си представях, че го имат това у себе си.

— Нямат го — отвърна кисело Бъг. — Ормли и Ръкет похарчиха цяло имане за клакьори.

Брис се усмихна.

— Унизен ли си, Техол?

— В никакъв случай. Бъг, отведи ме при Джанат. Моля те.

Брис Бедикт повдигна вежди. „А, така било, значи.“

„Добре.“

„Хубаво.“

Един оцелял офицер от градския гарнизон капитулира формално пред адюнктата на западната порта и Тавори вкара окупационната си армия в Ледерас.

Остави командването на главните сили на Юмрук Блистиг, а тя събра петстотинте оцелели морски пехотинци с Юмрук Кенеб и своя конен отряд и се отправи към имперския дворец, така наречения Вечен домицил.

Синн — яздеше зад Лостара Юил — извика, когато драконът се появи над града. След това се разсмя и запляска с ръце, когато поне две проклетии и след тях вълна след вълна яростна магия прогониха съществото.

Предните отделения на капитан Фарадан Сорт още действаха — за това имаше обилни доказателства. И вече бяха в двореца, или поне много близо. „И са в настроение.“

Повечето командири щяха да се разгневят на това — неконтролирани войници, които сеят хаос някъде напред, шепа мърляви морски пехотинци, живели твърде дълго сред дивата пустош, сега да избиват дворцовата врата, побеснели от жажда за кръв и възмездие. Така ли трябваше да бъде прогласено завоеванието й? Щяха ли проклетите глупци да оставят нещо живо и дишащо в двореца?

А какво да кажем за този неубиваем император? Лостара Юил не вярваше, че такова нещо изобщо е възможно. „Една проклетия в скута на кучия му син там, на трона му, и готово.“ При това не можеше да го изключи за Фидлър. Една стъпка в тронната зала, пльок с онзи грамаден арбалет, а след това сержантът скача назад и заляга, а цялата зала избухва. Вероятно щеше с радост да се самоубие заради такова удоволствие.

И все пак, макар несъмнено да споделяше тези виждания, Тавори не каза нищо. Нито прикани бойците си да забързат — не че бяха във форма за това, особено пехотинците. Вървяха с отмерена крачка, а гражданите започнаха да се появяват от страничните улици и улички да погледат марша им. Някои дори започнаха да викат за добре дошли с изпълнени с облекчение гласове.

Градът беше пълна бъркотия. Вълнения, земетресения и морантски муниции. Лостара Юил започваше да съзнава, че ако пристигането на Ловците на кости означава нещо, то е обещание за връщане към ред, законност и по ирония на съдбата — мир.

„Но, адюнкта, ако се задържим тук прекалено дълго, това ще се обърне. Винаги се обръща. Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лице на чужденец, а след това да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.“

Колоната забавяше, все повече тълпи се трупаха пред тях. Тук-там се надигаха и затихваха възгласи. Ледерийски думи, тонът — някъде между надежда и настойчивост.