Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

О, да, боговете съществуваха, но никой от тях пет пари не даваше за съдбата на някоя смъртна душа, освен ако не можеха да склонят тази душа към своята воля, да им служи като още един войник в техните безсмислени самоунищожителни войни.

Колкото до самата нея, тя отдавна бе отхвърлила подобна мисъл. Беше намерила собствената си свобода, къпеше се в благословения дъжд на безразличието. Щеше да прави това, което сама пожелае, и дори боговете не можеха да я спрат. Заклела се беше, че самите богове ще дойдат при нея. Да я молят, на колене, впримчени в собствената си игра.

Вече се движеше безшумно, дълбоко в криптите под Стария дворец. „Бях робиня някога — мнозина вярват, че все още съм, но вижте — аз властвам в това погребано селение. Аз единствена знам къде са скритите камери, знам какво ме очаква в тях. Вървя по тази най-обречена пътека и щом дойде отреденият час, ще заема трона.“

„Трона на Забравата.“

Урут като нищо можеше да я търси точно сега, старата вещица с вирнатия нос, със самодоволството от хилядите въображаеми тайни, но Пернатата вещица знаеше всички тези тайни. Нямаше за какво да се страхува от Урут Сенгар — събитията я бяха завладели. Завладяна беше от най-младия си син, от другите си синове, които на свой ред бяха предали Рулад. От самото завоевание, най-сетне. Обществото на едурските жени вече бе разпръснато, разкъсано. Отиваха там, където пращаха съпрузите им. Самите те бяха обкръжени от ледерийски роби, ласкатели и Длъжници. Нищо вече не ги интересуваше. Все едно, на Пернатата вещица всичко това й бе омръзнало. Тя вече отново бе в Ледерас и като онзи глупак, Удинаас, бягаше от своите окови. А тук, в катакомбите на Стария дворец, никой нямаше да я намери.

Старите складове бяха добре запълнени и й предлагаха предостатъчно храна и напитки. Вино и бира, сушена риба и телешко, делви от печена глина, пълни с консервирани плодове. Завивки, дрехи и над сто свитъка, откраднати от Имперската библиотека. Истории на нереките, тартеналите, фентите и цяло гъмжило още по-странни народи, които ледериите бяха погълнали през последните седем, почти осем столетия — братаите, каттерите, дрешите и шейките.

Тук, под Стария дворец, Пернатата вещица беше открила стаи с рафтове, натъпкани с хиляди плесенясали свитъци, ронещи се глинени таблички и проядени от червеи подвързани томове. Избледнелите букви по повечето от тях бяха изписани с някакъв странен шрифт, но тя все пак успяваше да го разчете, макар и бавно. Други томове обаче бяха написани на абсолютно непознат език.

Първата империя, от която бе произлязла тази колония, изглежда, беше сложно място, родина на безброй народи, народи със собствени езици и богове. Въпреки всичките твърдения, че Империята е люлката на човешката цивилизация, за Пернатата вещица беше ясно, че подобна претенция не може да се приеме на сериозно. Навярно Първата империя бележеше първоначалната нация, включвала повече от един-единствен град, възникнала може би от завоевание, а после един след друг градовете-държави били поглъщани от развилнелите й се основатели. Но дори тогава прочутите Седем града са били империя, граничеща с независими племена и народи, и беше имало войни, а след тях — мирни договори. Някои бяха нарушавани, повечето — не. Имперските амбиции са били осуетявани и тъкмо този факт бе предизвикал века на колонизиране на далечни земи.

Първата империя беше срещнала врагове, които бяха отказали да се преклонят пред нея. За Пернатата вещица това бе най-важната истина, истина, която удобно и съзнателно беше забравена. Придобила беше сила от това, но такива подробности сами по себе си бяха само потвърждение за откритията, които вече бе направила — там, сред огромния свят отвъд. Имало беше сблъсъци, свирепи мореплаватели, противопоставяли се на чужди флоти, нахлували в техните води. Ледерийски и едурски кораби бяха потъвали; удавници сред изпълнените с отломки вълни, ръце, вдигнати в безнадеждна молитва — надигането и кръженето на акули, денрабъ и други загадъчни хищници от дълбините — и писъци, отчаяни писъци: все още екнеха в главата й, гърчеха празния й стомах. Отвращение и ликуване.

Бурите бяха разнебитили флотата, особено на запад от Драконово море, разкрили бяха необятността на природната сила, капризните й удари, които бяха погълнали цели кораби — наслада имаше в това да си толкова унизен и тази наслада я връхлиташе с тежестта на проникновение. Ледерийската империя беше хилава и претендираше за величие също като Урут Сенгар, която не беше нищо повече от досадна господарка на тръпнещи от страх смъртни.