Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Не знам. Да си наточиш меча например. Ами бронята? Повечето раковини са счупени. То и броня не може да се нарече, няма да спре острие…

— Никакво острие няма да стигне до нея, вещице. Ще се изправя само срещу един мъж, не срещу двайсет. И той е дребен — моят народ ви нарича деца. И наистина не сте нищо повече. Мимолетни, с крака и ръце като клечки, с лица, които искам да пощипвам. Едурите не са много по-различни, просто са малко по-издължени.

— Да пощипваш? Това преди обезглавяването ли ще е, или после?

Той се изсмя.

Сеймар отново се облегна на балата, в която беше увито нещо твърдо и буцесто — не беше склонна да проучва какво е. И едурите, и ледериите имаха странни представи какво представлява добрата плячка. В трюма имаше амфори с ароматизирана човешка кръв и десетина покрити с восък трупа на едурски „бежанци“ от Сепик — бяха оцелели в пътуването, струпани като топове плат срещу зацапан с кръв трон от раковини, принадлежал на някакъв далечен островен главатар — набучената му на копие глава вероятно кротуваше в едно от гърнетата, на които се беше облегнал Карса Орлонг.

— Поне скоро ще слезем от този проклет кораб. Цялата ми кожа е изсъхнала. Виж ми ръцете — виждала съм мумифицирани, които изглеждат по-добре от тия. Цялата тази проклета сол — лепнала се е като втора кожа и се лющи.

— Духове подземни, жено, подтикваш ме да счупя врата на още някой плъх.

— Значи аз съм виновна за смъртта на плъха, тъй ли? Няма нужда да го казвам, възразявам на това. Твоята ръка се пресегна, тоблакай. Твоята ръка го…

— А твоята уста така и не млъква и ме кара да искам да убия нещо.

— Не съм аз виновна за свирепите ти импулси. Освен това просто убивам времето в безвреден разговор. От много време не сме си говорили с тебе. Май предпочитам компанията на Таксилиан. Ако не се беше поболял от мъка по дома и не беше още по-голям нещастник от тебе…

— Разговор. Така ли го наричаш? Тогава защо ушите ми са изтръпнали?

— Знаеш ли, и аз съм нетърпелива. Не съм хвърляла проклятие върху никого от дълго време.

— Твоите пискливи духове не ме плашат — отвърна Карса Орлонг. — Пищят, откакто влязохме в тая река. Хиляда гласа вият в черепа ми — можеш ли да ги накараш да млъкнат?

Тя въздъхна и затвори очи.

— Тоблакай… Голяма публика ще имаш, когато кръстосате мечове с едурския император.

— Какво общо има това с духовете, Сеймар Дев?

— Да, май трябва да съм по-точна. В града, който приближаваме, има богове. И те действат.

— Не си ли почиват от време на време? В храмовете?

— Те не живеят в храмове. И над вратите на домовете им няма никакви табели, Карса Орлонг. Те са в града, но малцина знаят за това. Разбери, духовете пищят и хленчат, защото не са добре дошли. И още по-обезпокоителното е, че ако някой от тези богове реши да ги изтръгне от мен, уви, не бих могла да направя кой знае какво срещу тях.

— Но те са свързани и с мен, нали?

Тя примижа към него в сумрака. Трюмът изтътна глухо, щом корабът се плъзна покрай кея. Сеймар Дев видя блесналите свирепи зъби на Карса Орлонг и я прониза мраз.

— Какво знаеш за това? — попита го.

— Проклятието ми е да привличам души — отвърна той. — Какво са духовете, вещице, ако не просто силни души? Те ме обсебват… аз ги обсебвам. Свещите, които палех в онзи твой дюкян за билки — те бяха във восъка, нали?

— Освободени и след това държани изкъсо, да. Аз ги събрах… след като те отпратих.

— Пленила си ги в ножа на колана ти — каза Карса. — Кажи ми, усещаш ли в моето оръжие душите на двама тоблакаи?

— Да и не. Тоест, усещам ги, но не смея да ги доближа.

— Защо?

— Карса, те са прекалено силни за мен. Те са като огън в кристала на кремъка, пленени от волята ти.

— Не са пленени. Обитават вътре, защото сами го избраха, защото оръжието е чест за тях. Те са моите спътници, Сеймар Дев. — Тоблакаят изведнъж се изправи, изгърбен под ниския за него таван. — Само някой бог да се окаже достатъчно глупав да се опита да ни открадне духовете, ще го убия.

Тя го изгледа изпод притворените си клепачи. Декларативни твърдения като това не бяха редки от устата на Карса Орлонг и Сеймар Дев отдавна се бе уверила, че не са празни хвалби, колкото и нелепо да изглеждаха.

— Това не би било разумно — промълви след малко.

— Всеки бог, лишен от благоразумие, получава каквото заслужава.

— Нямах предвид това.

Карса взе плъха и тръгна към люка за палубата.

Тя го последва.

Когато излезе на палубата, тоблакаят вече крачеше към капитана. Тикна плъха в ръцете му и каза: