Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Тих смях от страна на младежа, изумително безгрижен.

— Той каза, че ще си ядосан.

Силхас Руин го изгледа, после се обърна и мина през портала.

Серен Педак вдиша дълбоко, за да успокои разтуптяното си сърце, и изгледа гневно Клип.

— Нямаш представа…

— Нима?

Дойдоха и другите. Удинаас — все така беше гушнал Кетъл — бегло изгледа Клип, преди да подкара коня си в цепнатината.

— С бог ли искаш да кръстосаш мечове, Клип?

— Той се изнерви. О, бърз е, няма спор, и с две оръжия ще е труден за оправяне, признавам…

— А този Господар Риви, който те е изпратил, дали ще е доволен от момчешкото ти поведение?

Клип се изсмя.

— Ордант можеше да избере всеки от стотината воини, които са му подръка, за тази задача, ледерийко.

— Но е избрал теб, което значи, че или е ужасно глупав, или е предвидил непочтителността ти.

— Губиш си времето, Аквитор — каза Феар Сенгар и изгледа Клип накриво. — Той е Тайст Андий. Умът му е само мрак, в който вирее невежество и глупост.

Младият воин му се поклони и каза:

— Едур, моля, продължете. Мракът ви очаква. — И махна към портала.

Щом Феар Сенгар поведе коня си през портала, верижката на десния показалец на Клип се завъртя отново и спря с тракването на пръстените.

— Защо го правиш това? — попита раздразнено Серен.

Веждите на младежа се вдигнаха.

— Какво да правя?

Тя само изсумтя и прекрачи през портала.

Атри-Преда Ян Товис, известна на своите войници с прозвището Здрач, стоеше до перилото и наблюдаваше отминаващия назад стръмен бряг на река Ледер. Чайки бяха накацали по вълничките в плитчините. Рибарски лодки се хлъзгаха сред тръстиките, рибари спираха, преди да хвърлят мрежите си, и поглеждаха разнебитената флота, която наближаваше пристанището. Птици бяха накацали по сивите от кал клюмнали след последното сезонно наводнение клони. Оттатък сухите дървета по крайбрежния път се виждаха ездачи — препускаха в галоп към града, за да докладват на всевъзможните служебни лица, макар Ян Товис да беше сигурна, че дворецът вече е уведомен, че първата от флотите подхожда, а другата е само на половин ден назад.

С радост щеше да стъпи отново на твърда земя с ботушите си. И да види непознати лица, а не тези уморени и омръзнали й зад нея и от двете й страни: бе ги опознала твърде добре и понякога, длъжна бе да го признае, ги беше презирала.

Последният океан, който бяха преплували, вече беше далече зад тях и от това тя изпитваше дълбоко облекчение. Светът се бе оказал… необятен. Дори древните карти, описали дългия маршрут на преселението от земята на Първата империя, разкриваха само малка част от огромното пространство на това смъртно селение. Мащабът ги караше да се чувстват нищожни, все едно големите им драми бяха без последствие, все едно истинският смисъл бе твърде тънко разстлан, твърде неуловим, за да го обхване един-единствен ум. А и за тези обречени пътешествия бе платена опустошителна дан. Десетки кораби изгубени, стотици войници и моряци мъртви — там, навън, имаше войнствени и твърде способни империи и народи, малко от които проявяваха неохота да подложат на изпитание храбростта и решимостта на чужди нашественици. Ако не бяха страховитите магии на едурите и новите кадри ледерийски магове, в дневниците щяха да са записани повече поражения, отколкото победи, и още по-малко войници и моряци щяха отново да видят родната си земя.

Ханради Халаг, Урут и Томад Сенгар щяха да донесат потресаващи вести на императора, вести достатъчни, за да омаловажат жалките им успехи, и Ян Товис беше благодарна, че няма да присъства на това заседание. Освен това имаше да се оправя с твърде много неща. Ледерийската морска пехота бе намаляла рязко — трябваше да бъдат уведомени семейства, да се разпределят пенсии за смърт, да се наложат глоби за изгубена екипировка и да се прехвърлят дългове на наследници и близки. Потискащ и уморителен труд. Тя вече копнееше за последния свитък, който ще подпише и подпечата.