Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— А къде се крият те, Червена маско? Освен ако нямаш предвид това псе с белезите, което те следва.

Смехът при тази шега бе почти оглушителен.

Червената маска погледна кучето. То лежеше на земята вдясно от коня му, срещу всички други псета наоколо, без дори да се изправи. Песът вдигна глава и срещна очите му, сякаш не само разбираше изречените думи, но също така очакваше на драго сърце възможността да се изправи срещу всеки предизвикател. Червената маска усети как нещо в гърдите му потрепна.

— Този звяр разбира от храброст — каза на Хадралт. — Де да можех да имам десет хиляди воини като него. Но единственото, което виждам пред мен, си ти, Хадралт, боен главатар на десет хиляди страхливци.

Въздухът сякаш настръхна от врявата, която изригна. Оръжия засвяткаха на слънчевата светлина, гъстата тълпа запристъпва напред. Море от лица, изкривени от гняв.

Хадралт пребледня. После вдигна ръце и яростните викове заглъхнаха.

— Всеки воин тук — заговори той с разтреперан глас — ще вземе парче от кожата ти, Червена маско. Нищо по-малко не заслужават в отговор на твоите думи. Искаш да вземеш мястото ми? Искаш да ги водиш? Да водиш… тези страхливци ? Нищо не си научил в изгнанието си. Нито един воин тук няма да те последва, Червена маско. Нито един.

— Ти нае армия — каза Червената маска с презрение. — Тръгнахте редом с тях срещу ледериите. И тогава, когато битката ви бе предложена и вашите нови съюзници влязоха в бой — да се бият за вас — всички вие побягнахте. Страхливци? Думата е твърде мека. В моите очи, Хадралт, ти и твоите хора не сте оул, изобщо, защото никой истински оулски воин не би направил такова нещо. Видях измяната ти. Истината е тази. Когато стана боен главатар тук, преди слънцето на този ден да докосне хоризонта, всеки присъстващ воин ще трябва да докаже цената си, да спечели правото си да ме следва. И няма да бъда убеден лесно. Медна боя на лицата на страхливци — по-голямо оскърбление не можеше да ми нанесеш.

— Слез — изръмжа Хадралт. — Слез от тази ледерийска кранта. Стъпи на земята, Червена маско, за да срещнеш края си.

Ала вместо това Червената маска извади рог от родара и го вдигна към устните си. Пронизващият звук усмири всички в лагера — освен псетата, които започнаха да вият. Червената маска затъкна рога в колана си.

— Времето повелява — заговори той достатъчно високо, та гласът му да отекне над всички, — стари врагове да намират мир с хода на вековете. Водили сме много войни, но първата е онази, която все още се пази в паметта на оул, тук, на тази земя. — Замълча, щом усети трептенето на земята под себе си — както и всички други вече, — К’Чаин Че’Малле се приближаваха. — Хадралт, син на Капалах, сега ще застанеш сам и двамата с теб ще извадим оръжията си. Приготви се.

На рида, където стояха шепата воини на ренфаяр, се появиха още две фигури, огромни, извисени към небесата. После с плавни подскоци двете същества се понесоха надолу по склона.

Тишината надвисна тежко, чуваше се само тътенът на ноктестите стъпала. Ръцете, стиснали дръжките на оръжията, бавно ги пуснаха.

— Моите поборници — заяви Червената маска. — Те са готови за твоите, Хадралт. За твоите Бакърени маски.

Бойният главатар не отвърна нищо и Червената маска видя в изражението му, че не иска да рискува да изгуби силата на думите си, когато не се подчинят на заповедите му — както щяха да направят всъщност, истина, която вече всички съзнаваха. Съдбата чакаше само този самотен сблъсък на воли.

Хадралт облиза устни.

— Червена маско, след като те убия, какво ще стане с тези Кечра?

Без да отвръща, Червената маска слезе от седлото, тръгна напред и се спря на шест крачки пред Хадралт. Смъкна брадвата ригта и стисна здраво с две ръце дългата дръжка.

— Баща ти си отиде. Вече трябва да се пуснеш от ръката му и да застанеш сам, Хадралт. Този първи и последен път. Ти се провали като боен главатар. Поведе оулите на битка, после ги поведе в бягство. Предаде съюзници. А сега се криеш тук, на самия край на пустините, вместо да посрещнеш нашествениците ледерии меч срещу меч, зъби срещу гърло. Или ще отстъпиш, или ще умреш.

— Да отстъпя? — Хадралт кривна глава и устата му зяпна в подобие на усмивка. — Този избор не се предлага на никой оулски воин.

— Вярно — рече Червената маска. — Само на старците, които вече не могат да се защитят, или на ранените.

Хадралт се озъби.

— Не съм нито старец, нито ранен.

— И оулски воин не си. Твоят баща отстъпи ли? Не, разбирам, че не е. Погледнал е в душата ти и те е познал, Хадралт. И затова, колкото и стар да е бил, се е борил с теб. За племето си. За честта си.