Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

А тя се загледа отново назад към далечните кораби. Дългото търсене, изглежда, беше приключило. Какво ли щяха да донесат в красивия Ледерас освен буретата с кръв? „Герои. Всеки от тях е убеден, че може да направи онова, което не е успял никой друг. Да убие императора. Да го убие така, че да е мъртъв, по-мъртъв от мен, толкова мъртъв, че никога вече да не се съживи.“

Колко лошо, че това никога нямаше да се случи.

Венит Сатад, Длъжникът на Раутос Хиванар, спря с хората си пред последната придобивка към имотите на господаря си. Обновяването на хана течеше с пълна сила, увери се той, докато обикаляше, придружен от собственика на наетата строителна компания, главната сграда, а след това конюшните и други пристройки. Навсякъде се работеше усърдно.

И изведнъж спря.

Вдигнатото около неизвестния древен механизъм скеле беше свалено. Венит зяпна огромното съоръжение от неизвестен метал, зачуден защо сега, изложено на показ, му се струва толкова познато.

Издигаше се огънато, без видима спойка или сглобка на три четвърти нагоре — един път и половина колкото собствения му ръст. Върхът сякаш бе предназначен да се прикрепи към него някакво допълнително приспособление, стига сложните метални извивки да бяха нещо повече от декоративни. Предметът стоеше на платформа от същия странен сивкав метал — и отново нямаше никакво явно разделяне между него и самата платформа.

— Успяхте ли да разберете предназначението му? — попита Венит стария, почти оплешивял мъж, който го развеждаше из хана.

— Ами, имам някои хипотези — призна Бъг.

— Ще ми е интересно да ги чуя.

— Ще намерите други в града — каза Бъг. — Няма две, които да си приличат, но въпреки това са едни и същи, ако ме разбирате.

— Не, не те разбирам, Бъг.

— Същата изработка, същата мистерия за предназначението им. Всъщност така и не си направих труда да ги опиша по изглед и местоположение, но е възможно да има някакъв шаблон и от този шаблон целта на съществуването им да може да се разбере. Може би.

— Но кой ги е построил?

— Представа нямам, Венит. Отдавнашни са, подозирам — няколкото други, които съм виждал лично, са предимно под земята и по-нататък към речния бряг. Заровени в наноси.

— В наноси… — Венит продължи да се взира, после очите му бавно се разшириха. Обърна се към стареца. — Бъг, искам да те помоля за една изключително важна услуга. Трябва да продължа по пътя си, далеч от Ледерас. Трябва обаче да пратя съобщение на господаря си. На Раутос Хиванар.

Бъг сви рамене.

— Не виждам трудност да се уреди, Венит.

— Благодаря ти. Съобщението е следното: той трябва да дойде тук, да го види това лично. И — това е най-важното — трябва да донесе колекцията си от артефакти.

— Артефакти?

— Той ще разбере, Бъг.

— Добре — рече старецът. — Мога да прескоча там до ден-два или мога да пратя бегач, ако искаш.

— Най-добре лично, Бъг, ако обичаш. Ако бегачът изопачи съобщението, господарят може и да го пренебрегне.

— Както искаш, Венит. Къде отиваш, ако мога да попитам?

Длъжникът се намръщи.

— В Блуроуз и след това до Дрийн.

— Дълго пътуване те чака, Венит. Дано се окаже скучно и без произшествия.

— Благодаря, Бъг. Как вървят нещата тук?

— Чакаме още материали. Като дойдат, може да го довършим. Господарят измъкна още хора от екипите ми за проекта с укрепването в имението му, но докато не дойдат подпорите, това не ми създава чак такива неудобства. — Погледна Венит. — Имаш ли представа кога ще приключи с всичко онова?

— Строго погледнато, не е точно укрепване, макар че е включено и то. — Замълча и избърса чело. — По-скоро научно изследване. Господарят разширява насипите в реката, после дренира и изпомпва изкопите, та екипите да могат да копаят през наносите.

Бъг се намръщи.

— Защо? Да не се кани да строи дига или кей?

— Не. Изважда… артефакти.

Видя как старецът отново погледна към съоръжението. Воднистите му очи се присвиха.

— Не бих имал нищо против да ги видя.

— Някои от работниците и инженерите ги видяха… но никой не можа да разгадае функцията им. — „И да, те са свързани е това нещо тук. Всъщност едно от тях е съвършено копие на това, само че в много по-малък мащаб.“ — Когато предадеш съобщението, можеш да го помолиш да видиш какво е открил, Бъг. Сигурен съм, че ще приеме наблюденията ти на драго сърце.

— Може би — отвърна разсеяно старецът.

— Е, аз трябва да тръгвам.

— Блудния да не те закача, Венит Сатад.

— И тебе, Бъг.