Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Изненадващ съюз.

— Колеблив е по-доброто определение. Той също търси Финнеста и съм убеден, че ще направи всичко, което му е по силите, за да не допусне да попадне в ръцете на Руин.

— Ах, целесъобразността ни тормози всички. — Сукул Анкаду се усмихна. — Добре, Ханан Мосаг. Споразумяхме се. Но кажи на Сакатия бог едно: бягането в момента на атаката, изоставянето на Шелтата Лор и мен срещу Силхас Руин и, да речем, измъкването с Финнеста по време на битката ще се окаже фатална грешка. Докато издъхваме, ще кажем на Силхас Руин всичко, което трябва да знае, и той ще подгони Сакатия бог, и ще бъде неумолим.

— Няма да бъдете изоставени, Сукул Анкаду. Колкото до самия Финнест, държите ли да го вземете за себе си?

Тя се изсмя.

— И да се бием помежду си за него? Не, по-скоро бихме искали да го видим унищожен.

— Разбирам. Тогава бихте ли възразили, ако Сакатия бог се възползва от силата му?

— Такова използване ще причини ли някакво унищожение?

— О, да, Сукул Анкаду.

Тя сви рамене.

— Както желаете. — „Сигурно наистина ме смяташ за глупачка, Ханан Мосаг.“ — Твоят бог тръгва на война — ще му трябва цялата помощ, която може да получи.

Ханан Мосаг също отвърна с усмивка — крива и зла.

— Той не може да върви. Не може дори да пълзи. Войната сама идва при него, Сестро.

И да имаше някакво скрито значение в тази разлика, Сукул Анкаду не можа да я схване. Вдигна очи и се загледа над реката на юг. Кръжащи чайки, странни островчета от пръчки и треви, завъртени от теченията. И, доколкото можеше да долови, под кипящата повърхност — огромни войнствени левиатани, за които островчета бяха като стръв. Каквото се доближеше до тях…

Разсея я тътен на сила от разровената могила и тя отново погледна надолу.

— Тя иде, Ханан Мосаг.

— Да се махам ли? Или тя ще е благосклонна към нашето споразумение?

— Виж, за това не мога да говоря от нейно име, едур. По-добре си върви — тя в края на краищата ще е много гладна. Освен това двете с нея имаме да обсъдим много неща… стари рани между нас, които да изцерим.

Загледа се след изгърбения магьосник, докато той се тътреше навън. „В края на краищата ти си много повече нейна рожба, отколкото моя, и бих предпочела, поне засега, да е без съюзници.“

„Всичко беше дело на Менандори, тъй или иначе.“

Мъртвите пирати бяха по-добри според Шурк Елале. Имаше някаква извратена форма на справедливост в това живите да грабят мъртвите, особено щом ставаше въпрос за грабеж на най-скъпите им притежания. Удоволствието от това да дърпа от ръцете им вещи, които в крайна сметка не струваха нищо, бе единствената причина за престъпната й дейност, повече от достатъчен подтик да поддържа новооткритата си професия. Освен това беше добра в нея.

Трюмът на „Немряща благодарност“ беше пълен с товара от изоставения едурски кораб, ветровете бяха отривисти и постоянни, тласкаха ги здраво на север извън Драконово море и огромният флот по дирите й като че ли не се доближаваше повече.

Едурски и ледерийски кораби, сто, може би и повече. Появили се бяха от югозапад и караха под остър ъгъл към морския път, който отвеждаше до устието на река Ледер. Същият морски път, по който сега пореше корабът на Шурк Елале, както и две търговски гемии, които „Немряща благодарност“ бързо настигаше. А тази последна подробност беше много неприятна, защото тези две гемии на Пайлот бяха узряла плячка, която без грамадата от имперски кораби, пълзящи зад гърба й, щеше да удари.