Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Очаквайте слугите ви до една камбана — каза Нисал, обърна се и излезе от ужасната стая.

Щом стъпките на курвата заглъхнаха, Джанал, кралицата на Дома на вериги, се сви на кълбо на хлъзгавия мръсен под. Лудост току проблясваше в очите й — светне, изчезне, появи се отново. Отново и отново, и отново. Говореше с два гласа: единия напрегнат и строг, другия — хриплив.

— Уязвима.

— До последната война. Гледай армията, как се върти и се върти, в кръг. Тези жалки игри тук, тези мигове почти отминаха, отминаха ни всички. О, когато болката най-сетне свърши, тогава ще прозреш истината за мен. Скъпа кралице, моята сила някога бе най-сладката целувка. Любов, която нищо не може да унищожи.

— Дай ми трона. Ти обеща.

— Струва ли си?

— Моля те…

— Всички просят от мен и го наричат молитва. Колко горчив благослов трябва да преглътна от този вечен извор на ужас, на жлъч и на гола алчност? Никога ли няма да прозрете? Да разберете? Трябва да намеря сломени и отчаяни. Просто не очаквай да те помилвам, не очаквай ласката ми. Никой не разбира как боговете се боят от свободата. Никой.

— Ти ме излъга.

— Ти сама се излъга. Всички го правите и го наричате вяра. Аз съм вашият бог. Аз съм това, което ме направихте. Осъждате моето безразличие, но те уверявам, още повече ще осъждаш моето внимание. Не, не заявявай обратното. Зная какво твърдиш, че си готова да направиш в мое име. Зная, че най-големият ти страх е, че един ден ще те призова за това — и тук е същинската игра, тук са ашиците на душата. Гледай ме, смъртна, гледай ме, когато те призова на това. Всекиго от вас.

— О, моят бог е луд…

— Какъвто искаше да бъда, такъв съм.

— Искам си трона.

— Винаги искаш.

— Защо не ми го дадеш?

— Отговарям като бог: ако ви дам каквото искате, всички ще умрем. Ха, знам — все едно ти е ! О, вие, хората, вие сте нещо друго. Превръщате всеки мой дъх в агония. И всеки мой гърч за вас е екстаз. Добре, смъртна, ще отвърна на молитвите ти. Обещавам. Просто да не си казала, че не съм те предупредил. Недей. Никога.

Джанал се изсмя, пръснаха слюнки.

— Всички сме луди — прошепна тя. — Да, съвсем луди. И се катерим в светлината…

Въпреки всички забързани слуги и неподвижните стражи с шлемове по разните входове, за Нисал по-обитаваните зони на Вечния домицил бяха някак си по-потискащи от пустите коридори, които бе оставила зад себе си преди третина камбана. Подозрителност вгорчаваше въздуха тук, страх се промъкваше като сенки под нозете, между колоните и покрай светлината от факли. Вечният домицил гъмжеше от параноя, интриги и назряваща измяна. Сякаш хората просто не можеха да се справят по-добре и бяха обречени вечно на това мизерно съществуване.

Явно в мира нямаше нищо удовлетворяващо освен свободата, която предлагаше — свободата да не стигнеш до нищо добро. Тя беше потресена от посещението си при най-вероятно обезумялата бивша императрица, Джанал. Този Сакат бог наистина дебнеше в очите й — Нисал го беше видяла, усетила бе смразяващото, нечовешко внимание, приковано в нея, пресмятащо, разсъждаващо за възможната й полза. А тя не искаше да става част от божии планове, особено на този бог. Още по-плашещото бе, че амбициите на Джанал си оставаха, изпълнени с видения за върховна власт въпреки изтерзаното й осакатено тяло. Богът използваше и нея.

Из двореца като вятър съскаха слухове, мълви за войнствена конспирация на погранични кралства и племена на изток. Докладите на канцлера пред Рулад много изкусно внушаваха залогът да се вдига. Официална декларация за война, марш на събраните войски през границите в превантивна завоевателна кампания. И че е по-добре да се лее кръв по техните земи, вместо на земята на ледериите, в края на краищата. „Щом предвожданият от Болкандо съюз иска война, трябва да им я дадем.“ Блясъкът в очите на канцлера противоречеше на хладния, почти безизразен тон, с който бе произнесъл тези думи.

Рулад бе помръднал на трона си и замърмори притеснено — едурите били твърде разпръснати, К’риснан прекалено обременени. Защо болкандците толкова не го харесвали? Нямало било никакъв списък с жалби. Не бил направил нищо, за да разгори този пожар.

Трайбан Гнол изтъкна, кротко, че предния ден четирима агенти на заговора са били заловени на влизане в Ледерас. Предрешени като търговци, търсещи костени изделия. Карос Инвиктад изпратил по куриер техните признания, така че би ли желал императорът да ги види?

Рулад поклати глава, че не желае, и не отвърна нищо; изтерзаните му от болка очи се бяха приковали в плочките на подиума пред обутите му в пантофи крака.