Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

В разровените дворове, обкръжаващи безжизнения Азат на Ледерас, много от тези отдавна мъртви същества бяха изпълзели обратно през портала, вредни като паразити. Вярно, не беше съвсем портал, просто… пукнатини и цепнатини, все едно някой ужасен демон беше сякъл от двете страни с нокти колкото двуръчни мечове и бе разкъсвал тъканта между лабиринтите. Битки бе имало тук, проливане на асцендентска кръв, изричане на клетви, които не е могло да се спазят. Все още можеше да подуши смъртта на боговете на Тартенал, можеше почти да чуе яростните викове на неверие, докато някой пада, после друг и друг… докато всички не изчезнат, отнесени във Фестал’ритан. Не ги съжаляваше. Твърде лесно беше да си арогантен, щом пристигнеш в този свят, да си мислиш, че никой не би могъл да се опълчи на развихрянето на древната сила.

Отдавна бе открила гъмжило от истини в неустоимия напредък на времето. Грубото се оглаждаше и с оглаждането силата ставаше още по-гибелна. Всичко, което е било просто, с времето и под достатъчен натиск — и ако случайността се окажеше благоприятна, а не зловредна — добиваше по-голяма сложност. И все пак в един момент се прекрачваше праг и сложността рухваше в развала. Нищо сигурно нямаше тук. Някои форми се издигаха и пропадаха с изумителна бързина, докато други можеха да се съхранят необичайно дълго в привиден застой.

И тъй, тя беше убедена, че разбира повече от мнозина, ала откриваше, че може да направи с това знание много малко. И сега стоеше в обраслия с бурени двор, студените й нечовешки очи се бяха приковали в уродливата фигура, клечаща на ръба на най-голямата разкопана гробна могила. Взорът й достигаше до хаоса вътре в него, виждаше настойчивия му порив да сее разпад през сложната матрица от плът, кръв и кости. Болка се излъчваше от изкривения му гръб.

Доловил беше присъствието й и в него шепнеше страх, магията на Сакатия бог се усилваше. Ала не беше сигурен дали представлява заплаха за него. Междувременно амбицията се надигаше и отдръпваше като пенести вълни около острова на душата му.

Тя реши, че може да се възползва от това.

— Аз съм Ханан Мосаг — каза той, без да се обръща. — Ти… ти си соултейкън. Най-жестоката от Сестрите, прокълната сред едурския пантеон. Сърцето ти е измяна. Поздравявам те, Сукул Анкаду.

Тя пристъпи напред.

— Измяната е на заровената тук долу, Ханан Мосаг, на Сестрата, която някога почитахте. Чудя се доколко това е предопределило съдбата ви. Някакви предателства да мъчат народа ви напоследък? А, видях това потръпване. Е, какво пък, никой от нас не би трябвало да е изненадан.

— Ти работиш за освобождението й.

— Винаги съм действала по-добре с Шелтата Лор, отколкото с Менандори… макар че сега случаят може да не е такъв. Погребаната си има своите… мании.

Тайст Едур изсумтя.

— Нямаме ли ги всички?

— От колко време знаеш, че скъпата ти закрилница е погребана тук?

— Само подозрения всъщност. От години. Мислех — надявах се — да открия каквото е останало тук и от Скабандари Кървавото око.

— Грешен асцендент — каза хладно Сукул Анкаду. — Ако беше разбрал кой кого предаде тогава, щеше да го знаеш.

— Долавям презрение в гласа ти.

— Защо си тук? Толкова нетърпелив да добавиш силата си към ритуалите, които развихрих долу?

— Навярно бихме могли да действаме заедно… за известно време — рече Ханан Мосаг.

— Каква ще е ползата от това?

Тайст Едур се извърна и я погледна.

— Очевидна. В този момент Силхас Руин издирва онзи, когото мислех, че ще намеря тук. Съмнявам се, че Шелтата Лор или ти ще сте доволни, ако успее. Мога да те поведа по дирята му. Мога също да предложа… поддръжка в момента на сблъсъка.

— А в замяна?

— Първо, можем да видим край на твоето избиване и изяждане на граждани в града. Второ, можем да унищожим Силхас Руин.

Тя изсумтя.

— Чувала съм подобна решимост да бъде заявявана и преди, Ханан Мосаг. Сакатия бог наистина ли е подготвен да му се опълчи?

— Със съюзници… да.

Тя премисли предложението му. Предателство щеше да има, но едва ли щеше да се случи, преди да бъде премахнат Руин — играта щеше да се завърти около контрола над Финнеста. Много добре знаеше, че силата на Скабандари Кървавото око няма да е като някога и че онова, което е останало, ще е дълбоко уязвимо.

— Кажи ми, сам ли пътува Силхас Руин?

— Не. Има си шепа последователи, но от тях само един е повод за загриженост. Тайст Едур, най-старият брат Сенгар, бивш командир на воините на Едур.