Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Кажете ми, Надзорник, как бихте се справили вие без своите роби?

— Зле, несъмнено.

Тя се обърна и тръгна към коня си.

— Връщаме се в Дрийн.

— А тези мъртви граждани на империята? Нима ще оставите телата им на лешоядите?

— До месец дори и костите няма да ги има — каза Биват, метна се на коня си и хвана юздите. — Бръмбарите гризачи ще ги сдъвчат на прах. Освен това няма достатъчно почва, за да се изкопаят прилични гробове.

— Има камъни — отбеляза Брол Хандар.

— Покрити с глифове на оул. Да ги използваме значи да прокълнем мъртъвците.

— Ах, значи враждебността си остава, тъй че дори призраците воюват помежду си. Мрачен свят обитавате, Атри-Преда.

Тя го изгледа отгоре за миг, след което отвърна:

— По-добри ли са сенките, Надзорник? — И след като той не отвърна, го подкани: — Яхвайте си коня, ако обичате.

Лагерът на ганеток, пълен и с оцелелите от клановете севонд и нирита, се простираше из цялата долина. Отвъд, на изток, се издигаха огромни ръждивокафяви облаци — от огромните стада в следващите няколко долини. Въздухът бе прашен и лютив от миризма на огнищата. Малки групи воини се движеха напред-назад като банди разбойници, с извадени оръжия и кънтящи гласове.

По-рано през деня предни конни отряди бяха засекли Червената маска и жалкото му племе, но се бяха задържали на разстояние, по-заинтригувани като че ли от внушителното стадо родара, което се точеше след малката група. Неочаквано богатство за толкова малко оули. Притежаването му оставаше открито за предизвикателство и за Червената маска стана ясно, щом дръпна юздите на едно възвишение с изглед към лагера, че вестта ги е изпреварила, възбудила е безброй воини за дръзко нападение: всички до един ламтяха за родара и горяха от желание да изтръгнат животните от жалката шепа воини на ренфаяр.

Уви, предстоеше му да ги разочарова.

— Масарч — каза той. — Останете тук. Не приемайте предизвикателства.

— Никой не се доближи достатъчно, за да види маската ти — рече младежът. — Никой не подозира към какво се стремиш, бойни главатарю. Щом го разберат, ще се озовем под обсада.

— Страхуваш ли се, Масарч?

— От смъртта ли? Не, вече не.

— Значи вече не си дете. Чакай, не прави нищо. — Червената маска смуши коня си и го подкара в сдържан галоп надолу по склона към лагера. Очи се приковаха в него, задържаха се, надигнаха се викове, гласовете — по-скоро гневни, отколкото изненадани. Докато най-близките воини не забелязаха оръжията му. Изведнъж над лагера на вълни се понесе приглушен ропот, а след него мърморене, същият гняв, който бе чул в началото, но този път — с по-дълбок тембър.

Товарните псета доловиха надигащата се ярост и се запромъкваха по-близо, с оголени зъби и настръхнала козина.

Червената маска дръпна юздите. Ледерийският му кон отметна глава и застъпва на място, пръхтеше срещу грамадните псета.

Някой се приближаваше през насъбралата се тълпа, като носа на невидим кораб, пробиващ си път през високи тръстики. Отпуснат на чуждото седло, Червената маска зачака.

Хадралт, първородният син на Капалах, крачеше с походката на баща си, но без неговото физическо обаяние. Беше нисък и мършав, разправяха, че уж бил много бърз с двата си къси извити меча. Обкръжаваше го дузина от най-преданите му воини, грамадни изгърбени мъже, чиито лица бяха боядисани в подобие на бакърени люспи, явно като ехо на неговата маска. Лицата под боята бяха смръщени от едва сдържана ярост.

Хадралт — ръцете му шареха нервно по фетишите на широкия му колан — вдигна глава и изгледа навъсено Червената маска.

— Ако си онзи, който претендираш да си, мястото ти не е тука. Напусни или кръвта ти ще нахрани сухата земя.

Безстрастният поглед на Червената маска се плъзна над воините с бакърени лица.

— Изричаш ехото, но трепериш от извора. — Очите му отново се спряха на бойния главатар. — Сега съм пред тебе, Хадралт, син на Капалах. Аз съм Червената маска, бойният главатар на клана ренфаяр, и днес ще те убия.

Тъмните очи се разшириха, после Хадралт се изсмя.

— Твоят живот беше проклятие, Червена маско. Не си спечелил правото да ме предизвикаш на двубой. Кажи ми, жалките ти палета ще се бият ли за теб? Амбицията ти ще ги убие всичките, а моите воини ще вземат стадата на ренфаяр. И жените на ренфаяр — но само все още плодните. Децата и старите ще умрат, защото са бреме, което няма да търпим. Ренфаяр ще престанат да съществуват.

— За да спечелят правото си да предизвикат моя род, Хадралт, твоите воини първо ще трябва да надвият моите поборници.