Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Кратко и ясно — каза Брол Хандар.

— В отговор на въпроса ви, разполагаме с шест роти от батальона на Блуроуз и почти пълно попълнение от Батальона на майсторите, наред с поделения от гарнизона на Дрийн и четири роти от бригадата Харидикт. За да осигуря съществено числено превъзходство, ще помоля за бригадата „Пурпурна ярост“ и поне половината от Батальона на търговците.

— Допускате ли, че този — Червената маска — по някакъв начин ще промени тактиката, прилагана от оул?

— Не. Не го направи първия път. Заплахата, която представлява, е в гения му за превъзходни засади и ужасно ефективни набези, особено по снабдителните ни линии. Колкото по-скоро бъде убит, толкова по-бързо ще свърши войната. Ако успее да ни се измъкне обаче, можем да очакваме дълъг и кървав конфликт.

— Атри-Преда, смятам да поискам трима К’риснан и четири хиляди воини Едур.

— Тогава победата ще е бърза, Надзорник, защото Червената маска няма да може дълго да се крие от вашите К’риснан.

— Точно така. Искам тази война да свърши колкото може по-скоро и с минимални загуби — и от двете страни. Следователно трябва да убием Червената маска при първа възможност. И да разбием оулската армия, такава, каквато е.

— Искате да принудим оулите да капитулират и да търсят условия?

— Да.

— Надзорник, аз ще приема капитулация. Колкото до условията, единственото, за което ще настоявам, е пълно поражение. Оулите ще бъдат поробени, до един. Ще бъдат разпръснати из империята, но никъде близо до традиционното им отечество. Като роби, те ще са плячка и правото да избират първи ще дам на своите войници.

— Тоест съдбата на нереките, на фентите и тартеналите.

— Държа на това.

— Идеята не ми допада особено, Атри-Преда. Няма да се хареса и на никой едур, включително на императора.

— Нека да спорим по този въпрос, след като убием Червената маска, Надзорник.

Той се намръщи, но кимна.

— Съгласен.

И прокле наум Червената маска, който с такава лекота бе разкъсал надеждите му за спиране на враждебните действия и за справедлив мир. Сега Летур Аникт разполагаше с всички оправдания, които му трябваха, за да унищожи оулите, и в края на краищата никакъв тактически гений в засади и набези нямаше да е от значение.

„Проклятието на водачите е в това, че вярват, че могат да променят света.“

„Проклятие, което зарази дори и мен, изглежда. Нима и аз вече съм роб на Летур Аникт и такива като него?“

Гневът му бе като леден дъх, задържан дълбоко и дълго, но накрая разкъсващият му допир докосна гърлото му. Той изслуша последните думи на медноликия Натаркас, стана, обзет от безмълвна ярост, и излезе от колибата. Присви очи и се взря в безлунната, загърната в облаци нощ. Наблизо, неподвижни като изваяни от камък стражи, стояха неговите бранители К’Чаин Че’Малле, очите им смътно светеха в мрака. Щом Червената маска тръгна, главите им се извърнаха в синхрон след него.

Никое от двете същества обаче не го последва и той им беше благодарен за това. Всяка стъпка, направена от огромните гущери, караше лагерните псета да вият, а той не бе в настроение да слуша безмозъчния им вой.

Половината нощ бе отминала. Той беше призовал водачите на кланове и най-старите в родовете и всички до един се бяха струпали в колибата, доскоро принадлежала на Хадралт. Бяха дошли с очакване, че ще им се кара, че ще слушат още и още упреци от новия си, вдъхващ страх боен главатар, но Червената маска нямаше интерес да ги унизява повече — нали вече бяха под негова власт. Раните от отминалия ден бяха достатъчно пресни. Куражът, който бяха изгубили, можеше да бъде възвърнат само в битка.

Въпреки всичките си грешки Хадралт беше прав в едно — старият стил на воюване срещу ледериите бе обречен на провал. Но поддържаното от мъртвия вече боен главатар намерение да преобучи оулите на стил на воюване като този на ледериите беше, както обясни Червената маска на следовниците си, също обречено. Традицията не съществуваше, оулите бяха обучени да боравят с неподходящите оръжия, а верността рядко прекосяваше редиците на клан и фамилия.

Трябваше да се открие нов начин.

След това Червената маска попита за наемниците, които бяха привлекли, и историята, която чу, се оказа и сложна, и мръсна. С мъка измъкваше подробностите от неохотно разказващите, потънали в срам воини. О, имало беше предостатъчно ледерийски пари, осигурени като част от продажбата на земи, и отначало богатството се беше трупало с намерението да се купи чуждестранна армия — такава, каквато бяха намерили на граничните земи на изток. Но Хадралт бе започнал да ламти за всичкото злато и сребро дотолкова, че беше предал тази армия — отвел ги беше към смъртта им, вместо да им даде парите.