Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

— Бързо — едва викна Загарда, задъханата от бягането. — Трябва да се махнете оттук.

— Защо? — повдигна вежди Бендидора, но още преди да дочака отговор, започна да отвързва Звездолика и да я подготвя за езда.

— Към трибуните, трябва да отидем към трибуните, бързо! — отвърна Загарда.

— Дръж — Бендидора тикна в ръцете й повода на Звездолика и се зае да отвързва другите коне.

— Побързай!

— Ама какво става, ветровете да го отнесат? — тросна се насреща й Бендидора.

Обаче вместо да получи отговор, видя как между дърветата срещу тях се появиха конници и не успя да сдържи вика си на ужас. Защото те не се отличаваха по нищо един от друг. Гледаха с празни очи, а по мъртвешки бледите им лица не можеше да се прочете никаква емоция.

И двете девойки се вцепениха.

А мраконемите препуснаха спокойно към тях. Зловещи творения на болен мозък, камшиците им свистяха и съскаха като разгневени пепелянки. От страх или от друго Загарда отново прогледна със змейски поглед.

И тринадесетте конници бяха обгърнати от сива енергия, чийто край бе назъбен и ръбест, а не овален като на всички останали енергии, които бе наблюдавала досега. Около тази сивота обикаляха други бледи и слаби светлинки. Повечето бяха жълто-зеленикави и от време на време потъмняваха до кърваво-червено, опитвайки се да проникнат през сивотата и да достигнат телата на мраконемите. Но всеки път попадаха в сиви светлинни водовъртежи, вихри от по-тъмна енергия, които изсмукваха от тях червения цвят и ги захвърляха отново извън зъбатия край на сивотата. Но тази кърваво-червена атака явно не бе напразна, защото, докато ги наблюдаваше, две от светлинките успяха да достигнат така жадуваните тела. И в тези моменти лицата на мраконемите се променяха. Очите им се пълнеха с цвят, изразът им ставаше смислен, а чертите им придобиваха индивидуалност. Ала веднага щом сивотата успееше да отблъсне чуждата атака, те си възвръщаха облика на Салистар и празния му поглед, биеха с камшиците си и сееха страх и смърт.

Загарда улови всичко това в едно кратко мигновение и изпищя:

— Бягай!

Бендидора вече се бе преметнала върху коня на Булик и забиваше пети в хълбоците му. Загарда скочи върху гърба на Звездолика. Тя обаче бе по-тромава от отличната ездачка Бендидора и се забави фатално. Еднорогата изцвили недоволно, а до тях вече тропаха копита, дрънкаше метал и свистяха камшици.

Загарда се извърна и видя до себе си един от мраконемите точно в мига, в който бе вдигнал камшика си, за да я удари.

Момичето не успя да направи нищо друго, освен да затвори очи в очакване на болката. Но нищо такова не последва. Тя ги отвори отново и изумена видя как чертите и лицето на мраконемия се измениха. Ирисите се изпълниха с цвят, кожата придоби мургав отенък и Загарда го позна:

— Безмер — повика го с треперещ глас и се потресе от ужаса, който съзря в целия израз на съществото му.

Той бе като застинал върху препускащия кон и не отпускаше ръката, замахнала да удари. Гледаше Загарда и си спомняше. Мигове, откъси, чувства и една пропъдена душа. А срещу себе си видя живота и любовта, които можеше да има, ако не бе ламтял винаги за повече, винаги за още, винаги за нещо друго.

— Туп — стрела се заби с глух звук в гърдите му и окончателно прогони сивотата от тялото му. Безмер се катурна върху гърба на коня.

Загарда извика отчаяно:

— Не-е-е-е…

Тъкмо го бе открила отново, макар и странно осакатен, и ето че отново го изгуби, завинаги.

Тя се извърна да разбере откъде бе дошла стрелата и видя срещу себе си красива руса жена, яхнала елен. Лъхна я топла вълна. Горещината разреди въздуха, а по тялото, й облечено топло и увито с кожи, рукнаха вади пот.

От своя страна Деница не й обърна внимание. Това, което виждаше срещу себе си бе единствено ликът на Салистар, виновникът да сложи булото, както първия път в пещерата на юдите, така и сега, когато след дълги колебания най-после щеше да го вплете в косите си. Сама щеше да се забули този път за да го преследва докато е жив, защото той бе причината тя да се превърне в чудовище, в изрода отблъснал любовта на Янкул и извършил убийството му.

Тринадесет пъти можеше да убие Салистар и при всяко убийство да получи удовлетворение, да почувства тържество, да намери мир със себе си. Тя преметна над главата си булото. Парчето плат литна за един кратък миг нагоре и започна да пада. Щом докосна косите й, сякаш невидима сила го вплете в тях и Ирника препусна към мраконемите. От въздуха около нея започнаха да се материализират други руси жени, потънали в жежка мараня, размазала образите им. Приличаха на мираж в пустиня, някак нереални, но предвещаващи смърт.