Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Нещо, очевидно тежко, падна и се претърколи на земята когато юдата препусна покрай Загарда. Девойката погледна бегло, видя че е правоъгълен, метален предмет, но не му обърна повече внимание, а се зазяпа във воюващите стихии срещу себе си. Огнената пламтяща енергия на юдите срещу сивите тъмни водовъртежи на мраконемите. Жаравените пламъци хапеха озъбената сива аура, която ги поглъщаше, въртеше, преобръщаше. Свистяха стрели, плющяха камшици, дрънчаха саби и юдините люти писъци раздираха пространството.

Отслабена от огнената атака, сивата оренда около мраконемите започна да пропуска пропъдените войнишки енергии. Те се вкопчваха в телата, изменяха лицата и възвръщаха първоначалния им образ. Но това ги погубваше на мига, сграбчени от изпепеляващата горещина на някоя юда или покосени от стрелите им.

Загарда скочи от кобилата и се втурна към тялото на Безмер. Стрелата бе попаднала в сърцето му, нямаше шанс да бъде спасен. Въпреки болката тя си спомни, че трябва да спаси живота на Звездолика и се озърна да открие с поглед стопанката й. Бендидора препускаше към трибуните заедно с неколцина други, станали свидетели на необикновената битка. Загарда погледна за последен път към мъртвото тяло на Безмер и отново се качи върху кобилата. Понечи да последва останалите към трибуните, но Звездолика не помръдваше. Момичето направи няколко опита, ала конят се въртеше и не се поместваше от мястото си.

— Хайде красавице, нека се махнем оттук, опасно е.

Момичето погали кобилата по шията, подкани я и заби пети в хълбоците й, но животното изцвили и вместо да се затича, наклони глава към земята.

Загарда погледна натам, накъдето сочеше еднорогата и отново видя правоъгълния предмет, който бе изпаднал от преминаващата покрай тях юда.

— Защо стоите? — кресна някой зад гърба й. Бендидора, разбрала, че Звездолика и Загарда не я следват, се бе върнала назад.

— Отказва да тръгне — пот се стичаше на вади по лицето на Загарда. Косата й бе залепнала на кичури по влажното лице.

— Ти можеш ли да яздиш въобще!? — кресна гневно Бендидора.

В този момент и двете видяха, как измежду дърветата се появиха конници. Мъж и жена, които си приличаха като брат и сестра. Мъжът яздеше по-напред, а жената го следваше. И двамата се спуснаха в галоп към двете девойки, без да обръщат внимание на биещите се в близост до тях юди и мраконеми.

Асурите, за разлика от Загарда, знаеха какъв е предметът, изпаднал в тревата до краката на еднорогата. Макар да не видяха как юдата го изпусна, странното поведение на Звездолика бе привлякло вниманието им и щом металът проблесна в тревата, осъзнаха, че виждат срещу себе си една от търсените реликви.

Поглеждайки в очите им, Загарда като че ли усети по каква причина еднорогата не мръдва от мястото си. Скочи от гърба й, затича се и вдигна книгата от земята.

— Какво правиш, ветровете да те отнесат, побърка ли се? — развика се ядосаната Бендидора, решила че си има работа с луда жена. Тя бе открила в образите на Крон и Бес приликата с асурите. Въпреки промяната след намесата на Салистар, характерната им красота, огромните очи и невероятно нежните черти на лицата им се бяха запазили и всеки, който ги бе зървал дори само веднъж, трудно би успял да ги забрави.

Но Загарда не й обърна внимание. Върна се обратно и този път не стана нужда да подканя Звездолика. Кобилата едва усети момичето върху себе си и се втурна в галоп. А Загарда с усилие успяваше да се задържи върху коня и едновременно с това да не изпусне предмета от ръката си. Сърцето й препускаше по-бързо и от Звездолика, развълнувано от преследването с асурите. Гонитбата я накара да забрави за миг смъртта на Безмер, ала болката се върна и така се вкопчи в съществото й, че я почувства дори физически, чрез плътта си. Стана и безразлично, празно и пусто. Преживяваше загубата за втори път, но докато първия път бе имала надежда, че Безмер е жив, здрав и ще го види някой ден отново, сега всяка надежда бе мъртва, бе погинала заедно с него. Ако можеше да го спаси, само ако можеше!

Бендидора препускаше на ръка разстояние от задницата на Звездолика и с крясъци подканяше коня си. По лицето й ясно се четеше страхът от преследвачите. Все пак я глождеше съмнение, че са същите създания, които помнеше от Карпонили, тъй като тези приличаха много повече на хора, нямаха криле и не използваха повалящия всичко живо писък. Въпреки това приликата бе прекалено голяма, за да е случайна.

Тя постепенно се изравни с еднорогата и Загарда, хвърли поглед към тях и видя нещо, което я накара да забрави, че ги преследват. Върху изцяло побелялата кобила вместо Загарда яздеше малко момиченце с развети тъмни коси. И двете със Звездолика бяха обгърнати от облак кристално-ефирна светлина, а от челото на коня се издигаше златиста спирала, която се раздвои, разплете и се раздели на две. Едната спирала си остана като рог върху челото на кобилата. А другата се понесе сред облака от светлина право към книга в метален обков, която момиченцето държеше. Летящата спирала мигновено се усука около подобна златиста спирала, заключваща металния обков на книгата. Кукички от едната спирала се закачиха за кукички на другата и се образува плътна, двойно навита спирала, която блесна ярко за миг, угасна, стопи се и заедно с нея си отиде облакът от светлина. Момиченцето изчезна. На негово място отново галопираше Загарда върху бледо-кремавата Звездолика с кафявото петно на челото. Загадъчната книга обаче бе останала в ръцете на Загарда. Обковът й щракна и се отключи.