Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Вейницата излезе от гората. Пред очите й се ширна безкрайно поле, опръскано с багрите на полски цветя. Въздухът бе изпълнен с аромата на билки. В небето се рееше ястреб, а насреща й спокойно пасеше бял женски еднорог.

Щом еднорогата я усети, вдигна глава, погледна я с мъдри сини очи и застина като в очакване. Вейницата стискаше златната ябълка в ръка и гледаше изумена. От челото на приказното създание се издигаше не много голям, но изящен спираловиден рог. Кожата му бе тънка и нежна, козината лъщеше, а гривата светеше като корона от слънчеви лъчи. Вейницата бавно протегна ръка и поднесе ябълката към муцуната му.

За нейна изненада обаче, еднорогата не захапа плода, а остана неподвижна. Вейницата почувства странна топлина върху дланта си, погледна и видя как ябълката засиява със златиста светлина. Очертанията й се размиха, разпръснаха се като лъчи и в ръката й остана да искри само спиралата, затворена от жар-птицата във вътрешността й. Спиралата се издигна нагоре, а после плавно се спусна и се нави около рога на еднорогата. Последва мигновен блясък… и се сля в невидимо единение със спираловидните извивки на рога. А вейницата мълчеше и наблюдаваше захласната.

— Време е — каза с топъл глас еднорогата.

— Време за какво? — попита вейницата.

— Да се прибереш в средната земя.

Вейницата замълча. Отдавна се надяваше да се махне най-после оттук, но откакто възвърна спомените си, ентусиазмът й да се прибере се бе поизпарил.

— Преди това обаче — продължи еднорогата, — трябва да получиш дар и от мен! Качи се на гърба ми и да тръгваме.

Момичето я яхна и двете поеха бавно сред полето.

— Може ли да те попитам нещо? — каза вейницата.

— Питай.

— Тук в горната земя творите форми, които оживяват в средната, правилно ли съм разбрала?

— Правилно — потвърди еднорогата.

— И щом извадих онази стрела от формата на Безмер, той ще оживее в в моя свят, така ли?

— Малко по-сложно е. Трябва да побързаме и да занесем информацията в средната земя. Затова не бива да се бавим.

— Информацията!?

— Ти го излекува на енергийно ниво, вейнице, но аз съм посредникът между двата свята и ако не пренесем бързо енергията, за да я материализираме в средната земя, за него ще бъде късно.

Вейницата замълча и се опита да вникне в думите на еднорогата, но след миг се отказа, защото мисълта й се спря на друг въпрос.

— А аз винаги ли ще мога да се връщам тук и да лекувам чрез формите?

— Да, истинската вейница винаги може да се връща тук, но трябва да се пазиш.

— Защо?

— Има сили и енергии, които ще пожелаят да те използват, за да се доберат до горната земя.

— Че защо им е?

— Представи си, че си способна да материализираш всяка своя мисъл, мечта или копнеж.

— Разбирам, но нали аз мога само да лекувам, а не да създавам форми.

— Повярвай ми, това че знаеш пътя, за тях е достатъчно! Но ти няма да си тръгнеш оттук незащитена, не се страхувай.

Двете отново замълчаха. Не след дълго еднорогата се спря и наведе глава към земята.

— Ето го, тук е — рече и изпръхтя доволно.

— Кое? — надникна вейницата над шията й.

— Моята билка, разковничето.

Нежно откъсна с уста едно зелено растение с разперени лопаткоподобни листа. Завъртя муцуна и поднесе растението към ръката й. Вейницата го сложи сред останалите билки в букета си.

— А сега се дръж, тръгваме — предупреди еднорогата и препусна в галоп.

Вейницата се наведе напред и обгърна с ръце шията й. Първо усети, как стана студено. Леденият въздух лизна кожата й. Едновременно със студа пейзажът започна да се променя. Пролетното поле отстъпи мястото си на есенна ливада, изпъстрена с цели кервани коли, добитък, животни и шатри. Чу зад себе си тропот на копита. А отпред видя галопиращи конници, които тичаха към голямо дървено съоръжение — трибуна. Еднорогата също се измени пред очите й: от снежно-бяла козината й потъмня до кремава, слънчевата грива вече бе тъмно-кафява, а на мястото на рога се появи звездообразно петно с цвета на гривата. А в ръката си вместо букет от билки тя стискаше отворена книга.

Безмер отвори очи и като в просъница видя как загиват другарите му, пометени от юдината стихия. Някои се въргаляха по земята, убити от стрели, но телата на повечето от тях ги отнесоха юдите. Сякаш не бяха съществували. Чу последните писъци на русите фурии и усети финалния полъх на влажната жега, която си отиде заедно с тях и отстъпи място на студа. Отрезвяващ и съживителен студ. Той проникна в по чудо оздравялото му тяло и избистри съзнанието му. Окървавената стрела лежеше до него. Дрехата му, напоена с кръв, беше разкъсана точно на гърдите, но по тялото му нямаше дори драскотина.