Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

… на този, дето притежава за всяка от кориците ключа.

А убиеш ли истинска вейница, не можеш да вземеш от нея тайната, защото купра билка изсъхва на мига от корен и затваря пътя към горната земя. Духовете бранеха тази книга, както тигрица брани малкото си, така че освен късмет, трябваше и хитрост, а не некадърна стрелба. Мръсни подземници, без собствена памет! Щеше да се погрижи за края на жалкия им живот, стига да имаше време да се разправи и с тях.

То насъска черноглавците и хукна след асурите. Кучетата се врязаха изневиделица в краката на животните. Конят на Крон се закова на място, вдигна се на задни крака и изцвили уплашено. Въпреки това стрелата на Крон излетя, макар и отклонена от първоначалната си цел, и се спря в рамото на Бендидора. Момичето извика и се свлече върху коня. Болката бе остра и омаломощаваща. Дрехата й подгизна от кръв, а когато конят й постепенно намали ход и спря, тя едва събра сили да се смъкне от гърба му и влачейки се по земята, да се отдалечи встрани от пътя.

Конете на Крон и Бес, нахапани и подплашени от черноглавците, понесоха ездачите си към гората, а таласъмът продължи да тича, но не след тях, а след вейницата. Призова кучетата, които изоставиха асурите и отново се присъединиха към него. Дали можеше да е толкова лесно? Просто да я настигне и отнесе със себе си? Едва ли, но таласъмът бе длъжен да опита. Тичаше все по-бързо и по-бързо. Кучетата започнаха да изостават, не успяваха да достигнат набраната от таласъма скорост. Ето, още малко и ще я стигне, още малко и ще бъде в ръцете му.

Загарда се извърна назад и извика от изненада и страх. Вече не я преследваха конници, а три черноглави звяра с олигавени бърни и извити остри зъби. Предвождаше ги дребно, невероятно бързо създание, каквото виждаше за пръв път. Цялото покрито с козина, то гледаше съсредоточено в нея със зловещите си жълти очи и я настигаше. Още миг и щеше да докопа еднорогата. Дребният му ръст ни най-малко не я успокояваше, напротив. Неизвестността, която олицетворяваше съществото, й вдъхна панически ужас. Отново я жегна онази остра болка в ръката. Момичето се обърна напред, да не гледа таласъма, защото му се струваше, че от уплаха може да падне и само от гърба на Звездолика. Въздухът премяташе косите, щипеше очите, нахлуваше през гънките на дрехите, прегръщаше я с ледени ръце. Тя разпери криле и полетя в небето. Можеше да вижда на всички страни, надолу и нагоре, напред и назад, без да е нужно да върти главата си.

Видя как таласъмът спря и вдигна глава към нея. По тялото му премина светлина и създанието прие образа на пророчица. А откъм трибуните тичаха хора, бързаха да видят каква е тази битка, за която говореха нахлулите насред състезанието очевидци на сблъсъка между мраконемите и юдите. Някой я забеляза, посочи я с ръка и извика. Хората вдигаха очи към нея, пищяха, тичаха и се блъскаха един в друг. Настана хаос. Стрелци заредиха лъковете си и ги насочиха към нея, но с няколко маха на крилата тя излезе извън обхвата им. Видя собствената си сянка да се носи по повърхността на земята и можа да я сравни по размери единствено с огромната трибуна, пред която се провеждаше турнира. Нищо чудно, че предизвика такава паника. По-добре да изчезва бързо оттук! Но къде? Тя си спомни, че може да се смали до размерите на малък гущер и в същия миг го направи. С този размер и на височината, на която летеше, вече бе невидима за хората на земята. Потърси с поглед еднорогата и я видя да препуска на изток. В суматохата Звездолика бе изчезнала незабелязано дори за таласъма. Вейницата се спусна и плавно се приземи върху гърба й.

— Какво стана? Как направих всичко това? — запита тя Звездолика, но кобилата не реагира по никакъв начин на въпроса й. „И какво, ветровете да го отнесат, да правя от сега нататък?“

Вананд тичаше, а студеният въздух влизаше с болка в гърдите му. Той избутваше грубо хората, които в паниката си препречваха пътя му, но посоката, към която се стремеше, го отведе в центъра на гъста тълпа. „Ветровете да го отнесат дано!“ ядоса се той, трябваше да ги заобиколи, иначе щеше да се измъква от този лабиринт до следващия цикъл на Живото Дърво! Но когато се обърна, за да се върне назад, установи, че се намира пред стена от уплашени лица. Булик и Крамик, които тичаха след него, се бяха изгубили сред тая навалица. Дано поне те стигнат, дано тя е добре.

Целият този народ, втрещен от появата на змея, уплашен до смърт от вида на огромното чудовище, викаше, щураше се, зовеше изгубените си близки. На Вандо му прикипя от това, че стои безпомощен и заклещен, без да е наясно дали Бендидора е жива и здрава. Изкара яда от себе си с вик на безумие и започна да блъска, удря, рита по стъписаната тълпа. Стреснати, хората започнаха да се отдръпва от пътя му, а той, разбрал, че лудостта дава резултат, пощуря още повече, налетя на един стъписан ури и го захапа за ръката. Онзи изпищя и се изтръгна ужасен от захапката му.