Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

— Какво значи това, ветровете да го отнесат? — каза на глас и притихна.

Дори слухът му се бе възвърнал. Чувайки собствения си глас, той постепенно го проумя и това.

Спомени нахлуха в съзнанието му, което за първи път от много време насам бе бистро, ясно и изцяло негово. Припомни си кратки мигове на самоосъзнаване сред яздещите мраконеми, спящите мраконеми, убиващите невинни хора мраконеми. И той — един от тях — яздещ, спящ и убиващ невинните. А през останалото време — мъгла, сиво съществувание в пропаст, изсмукваща живота, във водовъртеж от помитаща личността енергия. И накрая — лицето на Загарда, очите й, плувнали в страх. Ръката му, вдигната да я удари и замръзнала в онзи миг на осъзнаване, в момента преди смъртта. Стрелата, изпратена от онази руса жена се заби право в гърдите му. Но ето, че бе жив. По-жив от всякога.

Мъжът се надигна и седна. В далечината препускаха ездачи. Конете на мраконемите, останали без стопаните си, пасяха навред около него. Докъдето поглед стигаше се белееха шатри, а сред тях покрити коли и каруци. Но липсваха хората, а мяркащите се тук-там тичаха все в една и съща посока, обратна на мястото, където седеше той.

„Дърво на предците ми, а сега накъде?“. Потърка с длан чело и се замисли. Първо да свали тази напоена с кръв дреха, която лепнеше по гърдите му и заедно със студа бе източник на особено неприятно усещане… Безмер се изправи, свали дрехата и я захвърли небрежно. Потрепери и изруга, не можеше да остане дълго гол. Леденият ветрец хапеше прекалено люто. Огледа се и за късмет видя недалече мечата кожа, захвърлена от Бендидора до угасналия вече огън. Извървя разстоянието до нея с особено усещане за щастие, че е отново жив и крачи, накъдето си поиска. От него зависеше къде ще отиде, какво ще направи и как ще живее занапред. Не от Салистар, не от изсмукващата личността мраконемска енергия, не от Крон или Бес, а от Безмер, от собствените му желания и намерения. При това той вече знаеше какво иска. Бе видял в погледа на Загарда любовта, която отхвърли навремето. Любов, която не бе заслужил, защото я бе разменил за ненаситните си планове за бъдещето. Нито една жена не влизаше в сметките му тогава, защото щеше да го отдалечи от богатството и властта, които жадуваше да постигне, служейки на Салистар. Какво можеше да му даде едно селско девойче, при това бедно сираче, останало само със старата си луда майка? Какво друго, освен купища деца, за чиято прехрана трябваше да върши черна и неблагодарна работа от сутрин до вечер.

Вече не мислеше така. Искаше да има човек до себе си. Някой, с когото да посреща новия ден и тъмната нощ. Някой, с когото да изгради общо бъдеще с купища деца и черна, неблагодарна работа. Наметна кожата, завърза връзките и се огледа за коня си. Загарда навярно бе някъде там, накъдето бягаха всички наоколо.

Таласъмът седеше свит в най-мрачния и претрупан с вещи ъгъл на колата, напъхал вълнените тампони в ушите си. До него се бяха изтегнали и трите черноглави псета. Анза, Беркут и останалите раханяни отидоха да гледат боя между претендентите и то ги пусна в колата, където иначе не им даваха да припарват, най-вече заради хранителните провизии. Въпреки тампоните слухът му долавяше изключително голямо разнообразие от звуци и виковете по трибуните често предизвикваха болезнена гримаса върху косматата му физиономия.

Както си седеше свито, рязко се изправи, а двете псета се надигнаха и зачакаха с вирнати уши, разтревожени от внезапната му реакция. То чу звуци, идващи от противоположната на състезанието посока и различни от животинския вой на ури по трибуните.

Конски тропот, женски писъци, свистене на стрели и удар на метал в метал. Таласъмът прие образа на пророчица и се втурна към източника на необичайния шум. Черноглавците го последваха с разпенени в лиги грозни муцуни. Дребното му телце се затича в онази посока с неочаквана скорост, а тежката плитка се запремята лудо по гърба му. Псетата го следваха с увиснали езици, без да изостават от темпото му.

То излезе на откритото и се закова на място. Покрай него премина Звездолика в облак от светлина. Таласъмът ги позна — и нея, и ездачката й. Препускащият сред сияние еднорог имаше рог и бе бял като сняг. Освен това го яздеше малко, босоного момиченце с книгата в едната ръка. Докато осъзнае, че е свидетел точно на това, което жадуваше да види и намери, светлината изчезна. Вече в кремав цвят кобилата и порасналата й ездачка отминаха и пред очите му се появиха асурите. Крон се опитваше да зареди стрела в лъка си и въпреки че се справяше точно толкова неумело, колкото се очакваше от някого, който съвсем отскоро владееше и ездата, и стрелбата с лък, таласъмът настръхна и не усети как възвърна образа си. Тези мръсни дървари, по-жалки подземници и от глупавите къртиземлявици, ще я убият и ще провалят всичките им надежди и усилия, цялата им борба! Сигурно си мислят, че да вземат книгата или да убият вейницата е достатъчно. Не знаят тези нещастници, неуспели да опазят поверената им книга, че единият ключ е предмет, другият — писано слово, а третият — разумно създание, което ще я отвори само пред истинска вейница, успяла да върне мъртвец към живота.