Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

— Хей — викна Бендидора.

Загарда се обърна.

— Иди при коня и стой колкото искаш.

Загарда се усмихна и се върна назад, а Звездолика утихна и се укроти, щом видя, че се приближава. И отново се случи същото като сутринта. Кобилата сведе шия в поклон, а муцуната й почти опираше в земята.

— Това наистина е странно, а? — каза със сериозен тон Вананд. — Аз не бих яздил кон, който се кланя на друг човек! И въобще конете не вършат такива неща, де се е видяло кон да се кланя? Има нещо зловещо в тая работа.

— Звездолика не е кон — замислено прошепна Бендидора.

— Уф, да бе, вярно, че е еднорог — подигравателно каза той. — А ти си ябруска принцеса. Все дружина големци сме се събрали. Крамик е волобар, Дурум е вълк, само аз и Булик сме си най-обикновени пущини. Вананд с подозрение наклони глава към Булик и попита с присвити очи и заговорнически тон:

— Приятелю, сега да не вземе да се окаже, че си жар-птица, а? Че съвсем ще взема да се сдухам, задето съм си най-нормален човек!

— Не съм жар-птица, но пак мога да ти сритам задника — сърдито избоботи Булик. — С това твое остроумие да беше станал шут в двореца, а!

— Да бях, ама не съм — въздъхна Вананд и си придаде тъжно изражение.

Въпреки, че се заяждаше и препираше постоянно с Бендидора, Вандо ни веднъж не я подкачи за това, че все се бави, мотае и не отива да се представи на семейството си. В себе си вярваше напълно, че е тази, за която се представя и никак не искаше да се раздели с нея. А тя се чудеше как да постъпи. От една страна, искаше да види близките си, да се изкъпе в баня и да се наяде до насита, но от друга, никак не й се щеше да зареже приключението по средата. Чувстваше се значима, скитайки с тримата мъже. Бе узнала тайните им. Отначало дочуваше — кога случайно, кога не — разговорите им. Задаваше неудобни въпроси и инициираше провокиращи разговори, докато един ден най-сетне й се довериха достатъчно, за да й разкажат всичко отначало до край. Бендидора бе възхитена. След толкова време скучен и еднообразен живот най-сетне се забъркваше в истинско приключение. И то какво! Ако се покажеше на баща си, никога нямаше да я пуснат да тръгне отново с Булик, Вандо и Крамик, а на всичкото отгоре можеха да я омъжат за Ермиар. Направо се ядосваше, че е жив, толкова се отвращаваше от мисълта да стане съпруга на безмозъчния червей, както го наричаше в мислите си. Единственият начин да продължи пътешествието си с тях, бе да остави близките си да продължават да я мислят за мъртва. Затова не ходеше на трибуните, криеше се и се чудеше как да постъпи. Оставаше още един ден, за да реши.

А Загарда галеше шията на Звездолика и се чудеше защо тази кобила се държи така в нейно присъствие. Надничаше в очите й с надежда отново да зърне сиянието и спиралата, но напразно. Нищо такова не се случваше. Конят я гледаше с мъдрите си очи, аха да проговори, а ноздрите му потръпваха възбудено.

— Момиче — повика я Вандо.

Тя се извърна към него.

— Човекът, от когото взехме тази кобила, твърдеше, че тя не е кон, а еднорог. Ти как мислиш, възможно ли е това?

— Че тя дори няма рог! — изненадано рече Загарда.

— Хе, хе, нали! И аз това казвам.

Но още докато изричаше думите си, Загарда осъзна, че кобилата има рог — онази златиста спирала, която се издигаше от челото й. Само че бе невидим. Развълнувана, тя прехапа устни и се вгледа внимателно в очите на Звездолика:

— Значи ти си еднорог — прошепна й Загарда, — вълшебно животно! Но какво правиш тук тогава? Не живеете ли в планините, вие еднорозите?

Но еднорог или не, Звездолика си мълчеше и нищо не казваше. Загарда я погали още известно време и се обърна да си върви. Чак тогава кобилата изцвили, сякаш да изрази недоволството си, че я изоставят. Загарда се извърна и обеща:

— Пак ще се върна!

Махна към насядалите на тревата мъже и с изненада видя, че този път и русата й отвърна и дори викна след нея:

— Ела отново, умнице!

— Ще дойда — засмя се Загарда и се запъти към лагера на стети.

Дойде ред и на следващото изпитание в турнира. Десетте рога известиха началото му. Претендентите излязоха на сцената и този път бяха облечени отгоре до долу. Върху дрехите имаха ризници, на главите си носеха шлемове и всеки държеше щит в едната ръка, а в другата бойна брадва. Кинжалите си бяха затъкнали на кръста. Ентусиазмът на тълпата не се бе изгубил ни най-малко и виковете й огласиха цялата местност.

Кан-придружителят обяви представителя на „дивите котки“: