Стив Олтън - Денят на змията

Марвин забеляза, че Мик гледа вратата, обърна се и видя щипката, която се подаваше от ключалката.

— Така няма да стигнеш далеч.

— Доктор Тепърман, трябва да изляза оттук.

— Знам. Ето, вземи това. — Марвин бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Тук има шестстотин долара. Не са много, но би трябвало да ти стигнат дотам, където отиваш.

— Освобождаваш ме?

— Аз съм само пратеник. Баща ти ми оказа голямо въздействие, но не го обичах чак толкова много.

— Не разбирам.

— Бягството ти е уредено от човек, който ненавижда държавния секретар Борджия.

„Чейни?“ — запита се Мик.

— Значи не ме освобождаваш, защото вярваш на историята ми?

Марвин се усмихна и приятелски го потупа по рамото.

— Ти си добро момче, Мик, но също като баща ти си малко откачен. А сега слушай внимателно. Завий наляво и тръгни по коридора. Ще стигнеш до горната палуба. Там има хангар. На пода са жертвите, които загинаха на петролната платформа. Вземи чувал, скрий се вътре и чакай. След трийсет минути ще дойде спасителен хеликоптер, за да транспортира мъртвите до Мерида.

— Благодаря. А Доминик?

— Приятелката ти е по-добре, но не е в състояние да пътува. Искаш ли да й предам нещо?

— Моля те, кажи й, че ще довърша тази работа докрай.

— Къде ще отидеш?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Може би не. По-добре тръгвай, преди да са затворили и двама ни.

Южна Австралия

Посланик Бекър гледаше през стъклото и внимателно слушаше разговора, който се водеше в задната част на хеликоптера между делегатите от Русия, Китай и Франция. Спенсър Бочин, представителят на Великобритания, се наведе и прошепна в ухото й:

— Трябва да са французите. Само се моля на Бога да не са направили глупостта да продадат оръжието на иранците.

Тя кимна.

— Не биха извършили експеримента без подкрепата на Русия и Китай.

Късно следобед хеликоптерът пристигна в Южна Австралия. Барбара Бекър погледна навън и настръхна от гледката, която се разкри пред очите й.

Районът представляваше огромна овъглена яма, опожарена вдлъбнатина, простираща се докъдето поглед стига.

Карл Брант седна до нея.

— Преди три дни участъкът е бил на четирийсет метра над морското равнище, а сега на някои места е едва метър и половина.

— Как е възможно нещо да изпепели толкова много скали?

Стив Тейбър спря, докато помагаше на доктор Мартинес да си сложи защитното облекло.

— Ако се съди по кратера, който виждаме, бих казал, че експлозията е била подземна и с невероятна мощност.

Брант нахлузи противорадиационното облекло и вдигна ципа на качулката.

— В резервоарите на тези костюми има кислород за трийсет минути.

Тейбър даде на помощника си гайгеров брояч.

— Марти, сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Ще се оправя.

Помощник-пилотът се присъедини към тях и помогна на Брант и Мартинес да се наместят на седалките, свързани с кабел за хидравличен механизъм.

— Господа, в слушалките ви има предаватели. Ще можете да комуникирате с нас и помежду си. Ще трябва да освободим седалките ви, щом стъпите на земята. — Той отвори плъзгащата се врата на товарното помещение. — Хайде, спускайте ги.

Петимата посланици се събраха да гледат. Мартинес почувства как сърцето му сякаш подскочи в гърлото, когато прекрачи прага и увисна на петдесет метра над земята. Затвори очи и усети, че се завъртя, докато го спускаха.

— Добре ли си, докторе?

— Да, Брант. — Мартинес отвори очи и погледна гайгеровия брояч. — Засега няма радиация, но е много горещо.

— Не се притеснявай. Защитните облекла би трябвало да ни предпазят.

— Би трябвало? — Мартинес погледна надолу. Към него се издигаше бял пушек, който замъгляваше стъклото на шлема му. „Още три метра…“

— Чакай! Спри, спри! — Мартинес прибра колене до гърдите си, опитвайки да не се допира до разтопената повърхност. — Вдигнете ни!

Двамата престанаха да се спускат и увиснаха над нажежената до бяло, топяща се при температура шестстотин и петдесет градуса земя.

— Вдигнете ни още три-четири метра — извика Брант.

— Какъв е проблемът? — чу се в слушалките гласът на Барбара.

— Повърхността кипи. Това е врящ котел от разтопени скали и морска вода — с нервен писклив глас отговори Мартинес. — Ще направим изследванията оттук. Ще отнеме само минута.

Плътният глас на Тейбър го накара да подскочи.

— Има ли радиация?

Мартинес погледна брояча.

— Не. Чакай малко. Открих аргон-41.

— Това не е страничен продукт от разпада на плутония — обади се Брант.