Стив Олтън - Денят на змията

— Как се случи това?

— Не сме сигурни, сър. Човекът, който може би знае, е в стаята за инструктаж и чака да разговаря с вас.

Чейни вдигна ципа на чувала и се изправи.

— Заведи ни при него.

Мик лапна последната хапка от сандвича с пуешко и сирене и отпи глътка безалкохолна бира.

— Пооправи ли се? — попита капитанът.

Мик кимна. Макар да беше изтощен, храната, горещият душ и чистите дрехи бяха повдигнали духа му.

— Казваш, че името ти е Майкъл Розен и си хидробиолог, който работи в Тампа, така ли?

— Да, сър. Наричайте ме Мик.

— И си открил обекта под нас? Как?

— Със СПАН. Това е система за подводно наблюдение…

— Знам какво е СПАН. А жената с теб?

На вратата се потропа. Мик вдигна глава и видя вицепрезидента, който влезе в стаята, придружен от по-нисък и по-възрастен господин с тънки мустаци и сърдечна усмивка.

— Добре дошли на борда, сър. Съжалявам, че не ни посещавате при по-приятни обстоятелства.

— Капитане, това е доктор Марвин Тепърман, екзобиолог от Канада. А кой е господинът?

Мик протегна ръка.

— Доктор Майкъл Розен.

— Доктор Розен твърди, че е влязъл с подводница в обекта под нас.

Чейни седна до масата.

— Разкажете ни.

Капитан Лус погледна бележките си.

— Доктор Розен описа обстановка, която прилича на Дантевия „Ад“. Казва, че изумруденозелената светлина се излъчва от мощно енергийно поле с източник камера под морското дъно.

Чейни се вторачи в Мик.

— Какво се е случило със „Сцила“?

— Петролната платформа — поясни Лус. — Наблюдателният пост, разположен над дупката.

— Енергийното поле създаде мощен водовъртеж, който сигурно я е разбил.

Лус широко отвори очи и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Свържете ме с мостика.

— Да, сър. Тук е Ричардс…

— Пуснете шамандурите със сензорите и после преместете кораба един километър на изток.

— Слушам, сър. Един километър на изток.

Мик погледна капитан Лус, после вицепрезидента.

— Преместването на кораба няма да е достатъчно, капитане. Намираме се в ужасна опасност. Там долу има форма на живот…

— Форма на живот! — Марвин подскочи на стола. — Нещо там долу още е живо? Но как е възможно? Как изглежда?

— Не знам.

— Не го ли видяхте?

— Беше скрито в огромна капсула.

— Тогава как разбрахте, че е живо? Мърдаше ли?

— Съществото общува с мен по телепатичен път. Притежава способността да прониква в мислите и дори в най-дълбоко скритите спомени в подсъзнанието ни.

Тепърман стана. Не можеше да сдържа вълнението си.

— Невероятно. Какви мисли комуникира?

Мик се поколеба.

— Съществото проникна в спомен за покойния ми баща. Споменът… не беше приятен.

Чейни се наведе напред.

— Казахте, че сме в ужасна опасност. Защо? Заплаха ли е онази форма на живот?

— Повече от заплаха. Ако не унищожим съществото и кораба му, всеки мъж, жена и дете на тази планета ще умре на четвърти ахау… на двайсет и първи декември.

Марвин престана да се усмихва. Чейни и капитанът се спогледаха, после отново се вторачиха в Мик, който усети напрежението в очите на вицепрезидента.

— Откъде знаете това? Съществото ли ви предаде по телепатичен път заплахата?

— Видяхте ли някакво оръжие? — попита капитанът.

— Не съм сигурен. Нещо се освободи. Не знам какво беше. Приличаше на огромен уродлив прилеп, но не размахваше крилата си, а само се издигна от езеро от течна сребриста енергия…

— Живо ли беше? — попита Марвин.

— Не знам. Приличаше по-скоро на нещо механично, отколкото органично, на безпилотен самолет. Енергийното поле се развълнува, образува се водовъртеж и после таванът на камерата се отвори и нещото се издигна нагоре и изчезна във фунията.

— Право през фунията? — Чейни недоверчиво поклати глава. — Това са фантастични неща, доктор Розен.

— Съзнавам го, но ви уверявам, че всичко е истина.

— Капитане, огледахте ли подводницата на този човек?

— Да, сър. Електрониката е блокирала, а корпусът е очукан.

— Как стигнахте до извънземния кораб? — попита Марвин.

Мик погледна екзобиолога.

— За пръв път споменавате, че е извънземен кораб. Това са останките от обекта, който преди шейсет и пет милиона години е паднал на Земята, нали, докторе?

Марвин повдигна вежди в недоумение.

— И радиосигналът от космоса е трябвало да активира животоподдържащата система на кораба.

Тепърман изглеждаше смаян.

— Откъде знаете всичко това?

— Истина ли е? — недоверчиво попита капитан Лус.