Стив Олтън - Денят на змията

Истината е, че сме само вид от деца — любопитни и невежи.

Исполините, „падналите от небето“, са били родителите ни. Това е станало много отдавна. Те взели Хомо сапиенс за свои съпруги, предавайки на нашия вид своята ДНК. Те са ни научили на онова, което са мислели, че ще проумеем, и са ни оставили ясни знаци за присъствието си. Освен това са се опитали да ни предупредят за предстоящото бедствие, но като повечето деца, ние сме отказали да се вслушаме в съвета на родителите си.

„Ние още сме малки деца — казах на Мария. — Уязвими и наивни деца. Мислим, че знаем всичко, и безгрижно се люлеем в люлката си, докато змията пълзи през отворения прозорец на детската стая, за да ни умъртви.“

Мария се съгласи с мен. „Разбира се, съзнаваш, че научната общност ще ни се присмее.“

„Тогава няма да им казваме. Поне засега. Предсказанието може да е написано, но бъдещето е в наши ръце. Исполините не биха си направили труда да ни предупреждават за 4 ахау, 3 канкин, без да оставят някакво оръжие, средство да се спасим от гибел. Трябва да го намерим и едва тогава останалият свят ще ни изслуша без предразсъдъци.“

Мария ме прегърна и се съгласи. „Няма да намерим отговорите тук, Джулиъс. Ти имаше право от самото начало. Голямата пирамида е част от загадката на предсказанието, а храмът в рисунката на платото Наска е в Централна Америка.“

Откъс от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл

Справка каталог 1975–1977 стр. 12–72

Фотоалбум флопидиск 4: Име на файла: ГИЗА, рисунка 17

1 декември 2012 г.

Равнината Паларбор, Австралия

5:08 ч.

Равнината Паларбор, най-голямото плоско пространство на планетата, представлява дива пустош от варовик, която се простира на 152 хиляди квадратни километра по безплодното южно крайбрежие на Австралия. Районът е ненаселен и лишен от растителност и животни.

Но за натуралиста Саксън Ленън и приятелката му Рене равнината Паларбор представляваше идеално място за почивка. Тук нямаше хора и шум, чуваше се само успокояващият звук на вълните, разбиващи се на трийсет метра под палатката им.

Някакви вибрации накараха Саксън да се размърда в спалния чувал. Той отвори очи, смъкна ципа на палатката, погледна навън и видя само балдахин от звезди.

Рене плъзна ръка по слабините му и игриво го погали.

— Станал си рано, моя любов.

— Чакай малко. Чу ли нещо да профучава?

— Какво?

— Не знам.

Изведнъж силен тътен разтърси палатката и Саксън залитна и викна:

— Да бягаме!

Хукнаха полуголи навън, нахлузвайки туристическите си обувки, без да си правят труда да ги завързват. Скочиха в джипа и Саксън подкара на юг, като внимаваше да е на безопасно разстояние от крайбрежните скали.

Тъмният хоризонт просветля.

— По дяволите, Сакс, какво е това?

— Не знам.

Съществото беше огромно колкото двуетажна къща. Приличаше на влечуго, но имаше крила, дълги двайсетина метра.

Беше черно като мрака и бе кацнало на два нокътя с три израстъка, които сякаш се бяха впили в безплодната варовикова повърхност. Грамадната му светлоотразяваща, разперена като ветрило опашка беше неподвижна. От корема му излизаха множество пипала. Главата, която нямаше лице и беше с формата на рог, беше вдигната към небето. Подобното на статуя същество изглеждаше безжизнено, с изключение на луминесцентния кехлибаренозлатист блясък на орган с формата на диск от едната страна на торса.

— Да не би да е някой военен летателен апарат?

— Може би трябва да съобщим на някого.

— Ти се обади. Аз ще направя снимки. — Саксън щракна няколко пъти с фотоапарата, докато приятелката му опита да се обади по телефона в джипа.

— Линията е прекъсната. Сигурен ли си, че плати сметката?

— Да. Ето, вземи фотоапарата и ме снимай с това нещо.

— Не се приближавай до него, моя любов.

Саксън даде фотоапарата на Рене и се приближи на четири-пет метра от съществото.

— Мисля, че не е живо.

На хоризонта се появи златисто сияние.

— Точно навреме. Изчакай слънцето да изгрее. Снимката ще стане по-хубава.

Първите лъчи на зората докоснаха повърхността на светлоотразяващата опашка на съществото.

Саксън отскочи, когато опашката се вдигна, издавайки хидравлично съскане.

— Мамка му, това нещо мърда!

— Сакс, погледни, окото му мига.

Саксън се вторачи в кехлибарения диск, който проблясваше все по-бързо и промени цвета си в тъмночервен.

— Ела…

Той хвана Рене за ръката, качи я в джипа и потегли на север.