Стив Олтън - Денят на змията

Дискът стана кървавочервен, после престана да проблясва. По разперените крила премина искра, която лумна в ярък, нажежен до бяло сребрист пламък.

Съществото експлодира с ослепителен блясък, освобождавайки неизмеримо количество взривна енергия, която се разпространи със скоростта на звука из цялата равнина. Ударните вълни от термоядрената експлозия проникнаха в шуплестите варовикови скали, унищожавайки всичко по пътя си.

Мексиканският залив

Американският ракетоносач „Бун“ безшумно плаваше по оловносивото море под заплашителното следобедно небе. В радиус три километра около бойния кораб бяха разпръснати останките на петролната платформа „Сцила“. Десетина гумени лодки с мотори внимателно маневрираха между отломките — моряците вадеха от водата осеяните с черни петна тела на мъртвите.

Лейтенант Зак Уишнов вдигна ципа на чувала на поредния труп, докато младши лейтенант Бил Блакмун бавно управляваше лодката.

— Зак, там има още едно тяло.

— Господи, каква неприятна работа. — Уишнов се наведе и закачи трупа с куката. — По дяволите, този няма ръка.

— Акула ли я е отхапала?

— Не, прилича на отрязана с остър нож. Знаеш ли, като спомена за това, не видях нито една акула, откакто дойдохме тук.

— И аз.

— Няма логика. Навсякъде има кръв, пък и обикновено тези води са пълни с акули. — Зак издърпа трупа в лодката и бързо го напъха в найлонов чувал. — Онова нещо там долу е причината, нали, лейтенант? Източникът на зелената светлина. Затова бягат акулите.

Бил Блакмун кимна.

— Акулите знаят нещо, което ние не знаем. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

Капитан Едмънд Лус стоеше неподвижно на мостика. Кафявите му очи се бяха вторачили в заплашителния хоризонт, челюстите му бяха стиснати от ярост. Той кипеше от гняв, откакто му бяха заповядали да отклони „Бун“ от групата, потегляща към Персийския залив, и да отплава към Мексиканския.

„Проклета спасителна операция по средата на нещо, което може да се окаже най-големият конфликт от двайсет години. Ще станем за смях на целия шибан флот“ — мислеше Лус.

До него се приближи помощник-капитанът Къртис Брод.

— Извинете, капитане, но един от хеликоптерите е открил подводница на километър и седемстотин метра на запад с двама оцелели на борда. Единият твърди, че знае какво е унищожило „Сцила“.

— Да ги доведат в стаята за инструктаж.

В далечината блесна светкавица, последвана от гръм.

— Извикай лодките да се приберат. И ми съобщи веднага щом вицепрезидентът пристигне.

— Слушам, сър.

Военният хеликоптер „Каман-СХ-2Г Сийспрайт“ подскочи два пъти и спря на площадката на ракетоносача „Бун“.

Мик Гейбриъл грабна единия край на носилката, в която лежеше Доминик, а един от членовете на екипажа — другия. Вратата на хеликоптера се отвори и към тях се приближиха лекарят на кораба и медицинският му екип.

Лекарят се наведе над красивата латиноамериканка, която беше в безсъзнание, увери се, че диша, премери пулса й и после светна с фенерче в очите й.

— Има лошо мозъчно сътресение. Може би и вътрешни наранявания. Трябва да я занесем в лазарета.

Един от моряците бутна Мик настрана и взе от него носилката. Мик беше твърде изтощен, за да се възпротиви. Лекарят го изгледа от главата до петите.

— Изглеждаш така, сякаш си бил в ада. Имаш ли други рани, освен тези, които виждам?

— Не мисля.

— Откога не си спал?

— Не помня. Може би от две денонощия. Ще се оправи ли приятелката ми?

— Би трябвало. Как се казваш?

— Мик.

— Ела с мен, Мик. Ще те превържем, ще те нахраним и ще те измием. Трябва да си починеш…

— Не — прекъсна го лейтенантът. — Капитанът го иска в стаята за инструктаж след петнайсет минути.

Когато хеликоптерът на Инис Чейни кацна на палубата на „Бун“, валеше. Вицепрезидентът се наведе и сръга спящия мъж до себе си.

— Събуди се, Марвин, пристигнахме. Не знам как можеш да спиш на това тракане и бръмчене.

Марвин Тепърман се ухили и потърка очи.

— Пътуването ме успива.

Лейтенантът отвори вратата, отдаде чест и поведе двамата мъже към вътрешността на ракетоносача.

— Сър, капитан Лус ви чака в стаята за инструктаж…

— Още не. Първо искам да видя труповете.

— Веднага ли, сър?

— Да.

Лейтенантът го заведе в големия хангар. На пода бяха наредени чували с трупове.

Чейни бавно тръгна от чувал на чувал — спираше до всеки, за да прочете името на етикета.

— Господи…

Коленичи до един от чувалите и дръпна ципа. Ръцете му трепереха. Той се вторачи в бледото безжизнено лице на Брайън Додс, после протегна ръка и приглади кестенявите къдрици на челото му. Очите му се насълзиха.