Стив Олтън - Денят на змията

— Искам да говоря с теб, но не желая онзи Барнс да ме чуе.

— Какво да чуе?

Доминик му показа плика.

— Напускам.

— Защо? Семестърът ти почти свърши.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Баща ми почина. Нещастен случай в морето.

— По дяволите. Съжалявам.

Тя изхлипа и му позволи да я утеши. Сложи глава на рамото му и погледна към коридора, водещ към стая 714.

Мик се измъкна от стаята си. Беше облечен в униформата на Барнс. На главата му имаше бейзболна шапка. Затвори безшумно вратата и тръгна към асансьора.

Доминик сложи ръка на врата на Марвин, сякаш го прегръщаше, за да му попречи да се обърне.

— Би ли ми направил една услуга и да се погрижиш доктор Фолета да получи оставката ми?

— Да, разбира се. Ако искаш, остани да поговорим.

Вратите на асансьора се отвориха. Залитайки, Мик влезе в кабинката.

Доминик се дръпна от Марвин.

— Не. Закъснявам. Трябва да тръгвам. Погребението е утре сутринта. Барнс, задръж асансьора, ако обичаш.

Доминик целуна Марвин по бузата.

— Довиждане.

— Довиждане, Доминик.

Тя хукна към асансьора, но вместо да погледне Мик, застана пред камерата в ъгъла на тавана на кабинката и се вторачи в обектива.

— На кой етаж сте, господин Барнс?

— На третия.

В гласа на Мик прозвуча умора.

Доминик извади ножовката от задния си джоб, протегна ръка назад и я подаде на Мик. Асансьорът спря на третия етаж.

Мик излезе, като се препъваше, и едва не падна по лице.

Вратите на асансьора се затвориха.

Мик се озова сам в коридора и със залитане тръгна напред. Главата му беше замаяна. Силната доза торазин го теглеше към земята и той нямаше сили да се съпротивлява. Падна два пъти, после някак успя да се смъкне по стълбите и излезе на двора.

Нощният въздух малко го освежи, но зрението му беше все така замъглено. Той започна да мига, за да разсее мъглата пред очите си, запрепъва се към оградата и болезнено падна по гръб.

Очите му се затвориха. Ужасно му се спеше. „Не!“ Той се претърколи, изправи се и продължи.

Доминик разкопча горните копчета на блузата си, пое дълбоко дъх и излезе от асансьора. Приближи се до поста на охраната и погледна десетината монитора зад гърба на Реймънд.

Видя картината от двора. Облечена в униформа на санитар фигура се катереше по бетонната стена.

Реймънд вдигна глава и се вторачи във вдлъбнатината между гърдите й.

Ръцете на Мик бяха като гумени. Колкото и да се опитваше, не можеше да накара мускулите си да изпълняват заповедите му.

Усети, че възелът на найлоновото въже се изплъзва от пръстите му, и падна от два метра и половина, като едва не си счупи глезените.

Доминик видя, че Мик падна, и едва сподави вика си. Вместо това въздъхна и съблече жилетката си.

— Господи, колко е топло тук…

Очите на Реймънд щяха да изхвръкнат. Той скочи от стола и застана до вратата.

— Бъзикаш се с мен, нали?

С крайчеца на окото си Доминик видя, че Мик става и отново започва да се катери.

— Приеми истината, Рей. С толкова много стероиди в организма ти едва ли ще можеш да продължиш достатъчно дълго, за да ме задоволиш.

Реймънд отвори вратата.

— Доста мръсни приказки за жена, която преди три седмици едва не ми прекърши гръкляна.

— Не разбираш, нали? На никоя жена не й е забавно, когато я насилват.

— Предизвикваш ме. Дошла си, за да ме накараш да наруша условната присъда, нали?

— Може би просто се опитвам да се извиня — отговори Доминик и помисли: „Хайде, Мик, размърдай си задника“.

Болката го държеше в съзнание.

Мик стискаше зъби, пъшкаше и се катереше. „Още малко. Хайде. Раздвижи ръце. Стисни по-здраво въжето. Добре. Спри. Поеми въздух. Хайде, последни сантиметри…“

Стигна до върха на стената, нави въжето около лявата си ръка и с дясната извади ножовката от джоба си.

Борейки се срещу въздействието на торазина, Мик започна да реже бодливата тел.

Реймънд се облегна на стената и се вторачи в гърдите на Доминик, които изпъкваха под блузата й.

— Виж сега каква сделка ще сключим, слънчице. Ние с теб ще направим оная работа и ти обещавам да оставя момчето ти на мира.

Тя погледна крадешком към монитора и видя, че Мик още реже бодливата тел.

— Тук ли искаш да го направим?

— Няма да си първата.

Реймънд посегна към гърдите й и на Доминик й се догади.

Мик отмести срязаната бодлива тел и погледна надолу.

Той придърпа свободния край на въжето към себе си, омота го няколко пъти около останалата бодлива тел, нави го около кръста си и се спусна по стената.