Стив Олтън - Денят на змията

След няколко секунди бе коленичил на тротоара и гледаше като зашеметено животно фаровете на приближаващата се кола.

— Чакай, Рей! Казах, спри!

Доминик блъсна ръката му и извади от чантата си флакона със спрея за самоотбрана.

— Шибана курво! Бъзикаш се с мен, а!

Тя отстъпи назад.

— Не. Току-що реших, че животът на Мик не заслужава цената, която искаш.

— Кучка…

Доминик се обърна и притисна лице до топлинния скенер. Вратата се отвори и тя хукна навън.

— Добре, слънчице, ти направи своя избор. Сега момчето ти ще трябва да го отнесе.

Реймънд издърпа чекмеджето на бюрото си, извади парче гумен маркуч и тръгна към асансьора.

Доминик стигна до паркинга и с облекчение видя, че микробусът „Додж“ потегля по шосе номер 441. Отвори багажника на колата си и набра номера на „Пътна помощ“.

Асансьорът спря на седмия етаж и Реймънд слезе.

Марвис вдигна глава.

— Станало ли е нещо?

— Гледай си телевизора, Марвин.

Реймънд се приближи до вратата на стая 714 и отключи. Стаята беше оскъдно осветена. Във въздуха се носеше парливият мирис на дезинфектант и на мръсни дрехи. Пациентът лежеше на леглото с гръб към Реймънд.

— Добър вечер, задник. Нося ти малък подарък от приятелката ти.

Замахна с гумения маркуч и силно удари спящия човек. Чу се вик и мъжът опита да се надигне. Реймънд го ритна да легне и яростно започна да го налага с маркуча. После се наведе над него и попита:

— Приятно ли ти беше, скапаняко? Защото на мен ми стана много хубаво. — Дръпна завивката и възкликна: — Мамка му…

Ричард Стайнберг спря микробуса до контейнера за смет зад магазина за хранителни стоки, отвори страничната врата, извади найлоновото въже и бързо го хвърли в боклука. После се качи отзад и помогна на Мик да стане от пода и да седне на седалката.

— Добре ли си?

Мик го погледна с безизразни очи.

— Торазин.

— Знам. — Ричард надигна главата му, даде му вода и изтръпна, като видя синините на ръцете му. — Ще се оправиш. Почивай си. Предстои ни дълъг път.

Мик изпадна в безсъзнание.

Когато пристигнаха първите полицейски коли, влекачът тъкмо вдигаше черния автомобил „Пронто Спайдър“ на платформата си.

Реймънд изскочи да ги посрещне, после забеляза Доминик и викна:

— Тя е! Арестувайте я!

Доминик се престори на изненадана.

— Какви ги говориш?

— Да ти го начукам! Знаеш за какво говоря. Гейбриъл избяга.

— Мик е избягал? О, господи, как? — Тя погледна полицаите. — Нали не мислите, че имам нещо общо с това? Стоя тук от двайсет минути и не мога да потегля.

Шофьорът на влекача кимна.

— Така е, полицай. Мога да потвърдя това. И не сме видели нищо, по дяволите.

Пред главния вход спря линкълн „Континентал“ и от него слезе Антъни Фолета. Беше облечен в светложълт анцуг.

— Реймънд, какво… Доминик, какво правиш тук, по дяволите?

— Отбих се да си дам оставката. Баща ми загина при нещастен случай в морето. — Тя погледна Реймънд. — Изглежда, главорезът ти здравата е объркал нещата.

Фолета я погледна, после дръпна полицая настрана.

— Аз съм доктор Фолета, директорът на клиниката. Тази жена работеше с пациента, който е избягал. Ако са планирали това заедно, може би той е в колата й.

Полицаят заповяда на хората си да влязат с кучетата в клиниката, после насочи вниманието си към Доминик.

— Госпожице, вземете си нещата. Ще трябва да дойдете с мен.

В края на есента на 1974 година се върнах в Англия с двамата си колеги. Всички бяхме щастливи, че отново сме в „цивилизацията“. Знаех, че Пиер е изгубил апетита си за работа и иска да се върне в Щатите. Семейството му бе успяло да го убеди да се заеме с политика. Онова, от което най-много се страхувах, беше, че той настоява Мария да замине с него.

Да, страхувах се. Защото истината беше, че се бях влюбил в годеницата на най-добрия си приятел.

Как е възможно човек да допусне това? Хиляди пъти съм разсъждавал по този въпрос. Трудно е да обясниш любовта, макар че отначало се опитах да го направя. Убеждавах се, че става дума за сладострастие, предизвикано от естеството на работата ни. Археологията е занимание за самотници. Екипите често са принудени да живеят и работят в примитивни условия и да се откажат от обикновените радости на личния живот и хигиената, за да свършат работата си. Скромността отстъпва пред практичността. Вечерното къпане в поток и всекидневният ритуал на обличане и събличане — самото съжителство може да се превърне в пиршество за очите. Една невинна наглед постъпка може да предизвика раздвижване в слабините и да задейства помпата на сърцето, лесно подвеждайки отслабналото съзнание.