Стив Олтън - Денят на змията

— Мик? Защо?

— Де да знам! Нали е психопат. Погледни ме, Доминик. Как ще се състезавам за Мистър Флорида в този вид? Ще го подуя от бой това копеле, та дори това да е последното нещо, което ще направя…

— Не, няма да го направиш. Няма да го закачаш. Ако с Мик се случи нещо, ще предявя криминално обвинение срещу теб.

Реймънд се наведе заплашително напред.

— Така ли ще бъдат нещата между нас? Първо ми отказа, а после ще искаш да ме арестуват?

— Не съм ти отказала. Трябваше да обсъдя нещо с Фолета. Ти сам се прехвърли нощна смяна. Колкото до Майкъл Гейбриъл, той е мой пациент и проклета да съм, ако…

— Вече не е твой пациент. Научната ти ръководителка току-що се обади на Фолета. Друг ще отговаря за Майкъл Гейбриъл.

„Да те вземат дяволите, Оуен! Винаги ли си толкова бърза?“

— Фолета тук ли е?

— По това време? Шегуваш ли се?

— Виж какво, Реймънд, знам, че си ядосан на Мик, но… хайде да сключим сделка. Стой далеч от него и аз ще ти помогна да се подготвиш за конкурса. Дори ще сложа грим на насинените ти очи, за да не уплашиш съдиите.

Той скръсти ръце.

— Няма да е достатъчно. Още ми дължиш излизане. — Той се ухили. — И не само бърза вечеря. Искам да се забавлявам, да танцуваме. Малко романтика…

— Една-единствена среща, но нищо повече. И не се интересувам от романтика.

— Дай ми шанс, слънчице. Знаеш ли колко съм готин?

— Една-единствена среща и стой далеч от Гейбриъл.

— Дадено.

Доминик мина през поста на охраната и се качи в асансьора. Реймънд я наблюдаваше похотливо. Очите му бяха вторачени в задника й.

На седмия етаж имаше само един пазач — гледаше телевизия.

— Здравей, Марвис. Кой бие?

— Два на един за „Къбс“. Какво правиш тук толкова късно?

— Дойдох да видя пациента си.

— Знам ли, Доминик… Късно е… — Възгласите от телевизора го накараха отново да погледне екрана. — По дяволите, „Филис“ изравниха.

— Хайде, Марвис.

Той погледна часовника си.

— Виж, ще те заключа с него за петнайсет минути, стига да си тръгнеш, когато сестрата дойде да му даде лекарствата.

— Добре.

Марвис я заведе до стая 714 и й даде предавателя.

— Вземи го. Гейбриъл е опасен.

— Всичко ще е наред.

— Вземи го, Доминик, иначе няма да те пусна да влезеш при него.

Тя знаеше, че не трябва да спори с Марвис — той беше много изпълнителен — и пусна предавателя в джоба си.

Марвис се обади по вътрешния телефон.

— Пациент, имаш посетител. Ще я пусна да влезе, след като те видя облечен и седнал на леглото. — После надникна през шпионката. — Добре. Готов е. Влизай.

Отвори вратата и след като Доминик влезе, я заключи.

В стаята цареше сумрак. Доминик се вгледа в Гейбриъл и каза:

— Мик, аз съм. Как си?

Той се облегна на стената. Тя се приближи до него и видя, че лицето му е насинено, а очите — подпухнали.

— Господи, какво са ти направили? — Доминик грабна една хавлия, намокри я и я притисна до лицето му. — Какво стана?

— Според официалния доклад съм паднал в банята. — Мик я погледна и се усмихна криво. — Чаках те. Как мина срещата с научната ти ръководителка?

— Лошо. Доцент Оуен мисли, че не се справям със задълженията си професионално.

— Смята, че си емоционално увлечена по мен?

— Да. Утре ще ми определят друг пациент. Съжалявам, Мик.

Той стисна ръката й и я сложи на сърцето си.

— Ако за теб това има някакво значение, ти си единствената, която успя да ме предразположи.

Доминик преглътна буцата в гърлото си. „Не се размеквай.“

— Какво стана? Видях какво си направил на Реймънд.

— Той започна.

— Чух, че не си искал да излезеш от компютърната зала.

— Трябваше ми достъп до Интернет. — Мик извади от джоба си няколко листа с разпечатки. — Днес ми хрумна нещо. Толкова е невероятно, че трябваше да проверя фактите, преди да повярвам.

Доминик взе разпечатката и започна да чете.

„През 1980 година Луис Алварес, физик и носител на Нобелова награда, изказва предположението, че падането на извънземно тяло преди шейсет и пет милиона години е причината за унищожението на динозаврите и необратимо е променило еволюционната схема на живота на Земята. Тази дръзка теория възниква в резултат на открития от Алварес един сантиметър дебел пласт седимент, отложил се по повърхността на планетата по време на катаклизма, предизвикан от астероида между периодите креда и терциер. Слоят съдържа висока концентрация на иридий, изключително рядък метал, който съществува дълбоко в недрата на Земята. Иридият е единственият метал, който може да оцелее при температури над четири хиляди градуса по Фаренхайт и е практически неразтворим дори от най-силните киселини. Високото съдържание на иридий в метеоритите довежда Алварес до хипотезата, че седиментът е останал от уталожилия се облак от прах, възникнал в резултат от сблъсък с голям, широк десет-единайсет километра астероид, паднал на Земята преди шейсет и пет милиона години. Единственото, от което Алварес се нуждае, за да докаже теорията си, е мястото на падането.