Стив Олтън - Денят на змията

Мик отвори очи.

„Ами ако невинаги е било тук? Ако е дошло много отдавна, преди еволюцията на човека? Ако е дремело и чакало този радиосигнал да го събуди?“

Бръмченето по високоговорителя, известяващо вечерята, събуди далечен спомен. Мик си представи, че отново е в пустинята Наска и обикаля платото с детектора за метал. Бръмченето на детектора го кара да започне да копае в меката жълта почва до болния си баща.

Спомни си как изрови контейнера от иридий, извади древната карта и се съсредоточи върху червения кръг, отбелязващ загадъчното местонахождение в Мексиканския залив.

„Мексиканският залив… Контейнерът от иридий.“ Очите му се разшириха от изумление.

— По дяволите, Гейбриъл, как може да си толкова сляп!

Мик хукна нагоре по бетонните стъпала и влезе в компютърната зала.

Посрещна го жена на средна възраст.

— Здравейте. Казвам се Дороти и…

— Трябва да използвам един от компютрите ви.

— Как се казвате?

— Майкъл Гейбриъл. Пациент съм на Фолета.

Мик забеляза включен компютър, седна пред него и активира връзката с Интернет.

— Чакайте малко, господин Гейбриъл. Тук има правила. Не може да използвате компютър ей така. Трябва да имате разрешение от…

На екрана се появиха думите:

„ДОСТЪП ОТКАЗАН. МОЛЯ, ВКАРАЙТЕ ПАРОЛА.“

— Трябва ми паролата ти, Дороти. Няма да се бавя. Само минутка. Моля те, кажи ми я…

— Не, господин Гейбриъл. Преди вас има трима пациенти и трябва да говоря с терапевта ви. И чак после може да…

Мик погледна идентификационната й значка — ДОРОТИ ХИГИНС, №Г45927 — и започна да пише пароли.

— Мога да ви насроча час. Чувате ли какво ви говоря, господин Гейбриъл? Какво правите? Спрете…

Мик написа десетина пароли, но не получи достъп и отново се съсредоточи върху името й.

— Дороти. Хубаво име. Родителите ти харесват ли „Магьосникът от Оз“?

Стъписаното й изражение я издаде. Мик написа ОЗГ45927, но паролата беше невалидна.

— Престанете, господин Гейбриъл, иначе ще повикам охраната.

— Тенекиения човек, Плашилото… Да попитаме Магьосника — каза той и написа МАГГ45927.

На екрана се появи:

„ВРЪЗКА С ИНТЕРНЕТ.“

— Спрете! Ще повикам охраната!

Мик не й обърна внимание, написа КРАТЕР ЧИКШУЛУБ и започна да търси в мрежата, като се мъчеше да си припомни думите, които бе казал на Доминик. „Най-голямото събитие в историята ще се случи на двайсет и първи декември, когато човечеството ще загине.“ Но изведнъж осъзна, че това не е точно така. Най-голямото събитие се бе случило преди шейсет и пет милиона години и бе станало в Мексиканския залив.

Първият файл се появи на екрана. Без да си прави труда да го прочете, Мик даде команда на компютъра да направи разпечатка.

Той грабна трите листа и ги напъха в джоба на панталона си. В компютърната зала влязоха няколко пазачи.

— Три пъти го помолих да напусне — каза Дороти. — Дори успя да открадне паролата ми.

— Ние ще се справим, госпожо — рече един мускулест червенокос мъж и кимна на другите двама, които хванаха Мик.

Той не оказа съпротива.

— Пациент, помолили са ви да напуснете залата.

Мик видя, че в залата влиза доктор Фолета, погледна значката на червенокосия и каза:

— Знаеш ли какво, Реймънд, мускулите няма да ти помогнат да свалиш някоя мадама, ако миришеш на чесън.

Фолета се приближи до тях.

— Реймънд, недей…

Юмрукът улучи Мик точно в слънчевия сплит и изкара въздуха от дробовете му. Той се преви от болка. Пазачите го хванаха от двете страни.

— По дяволите, Реймънд, казах да не…

— Съжалявам, сър, мислех, че вие…

Мик сви колене до гърдите си и после изрита червенокосия в лицето.

Реймънд се свлече на пода.

— Не биваше да го правиш, Мик — каза Фолета.

— Око за око, зъб за зъб, докторе.

Влязоха още двама пазачи. Носеха пушки с упойващи патрони.

— Заведете пациента до стаята му и извикайте лекар да се погрижи за този идиот тук — каза Фолета.

Вече беше тъмно. Доминик спря на паркинга на клиниката, влезе във фоайето и извади магнитната си карта, за да мине през поста на охраната на първия етаж.

— Няма да стане, слънчице.

Гласът беше немощен и приглушен.

— Ти ли си, Реймънд?

— Използвай сканирането на лицето си.

Тя вкара кода си и допря лице до стъклото на скенера.

Вратата се отключи.

Реймънд седеше на стола. Главата и носът му бяха превързани, а очите — насинени.

— Господи, Реймънд, какво ти е?

— Проклетият ти пациент ме ритна в лицето. Счупи ми носа и ми изкърти два зъба.