Стив Олтън - Денят на змията

Директорът на НАСА кимна.

— Точно затова ви извикахме, сенаторе. Погледът на Чейни омекна.

— Добре, да поговорим за новия телескоп, който предлагате. В информационния бюлетин пише, че чинията ще има диаметър петдесет километра и ще бъде монтирана на обратната страна на луната. Това ще струва доста пари. Защо искате да бъде на луната, по дяволите?

— По същата причина, поради която изстреляхме космическия телескоп „Хъбъл“. От Земята се разнасят твърде много радиосмущения. Обратната страна на луната винаги е с гръб към Земята и предлага свободна от радиосигнали зона. Идеята е да монтираме чиния на дъното на огромен кратер, подобна на тази в Аресибо, само че няколко хиляди пъти по-голяма. Вече избрахме място — кратерът Саха. Намира се само на три градуса на обратната страна на луната, близо до екватора й. Телескопът ще ни даде възможност да комуникираме с разума, който е установил връзка с нас.

— И защо искате да го направите? Господин Додс, този радиосигнал може да е най-важното откритие в историята на човечеството, но онова, което предлага НАСА, ще уплаши хората. Ами ако не желаят да се похарчат няколко милиарда долара, за да се свържете с извънземни? Искате от конгреса да преглътне твърде голям финансов залък.

Брайън Додс познаваше Инис Чейни и знаеше, че той подлага на изпитание твърдостта му.

— Имате право, сенаторе. Откритието ще уплаши много хора. Но позволете да ви кажа кое ще ги уплаши още повече. Плашим се, когато вземем монитора с новините и прочетем статиите за ядрените оръжия на Иран. Плашим се, когато четем за нарастващите проблеми с глада в Русия или за усилената военна стратегическа подготовка на Китай — още една страна, способна да унищожи света. Изглежда, всяка нация, която страда от политически и икономически вълнения, е въоръжена до зъби и тази реалност е много по-страшна от радиосигнала, идващ от разстояние хиляда и осемстотин светлинни години.

Додс стана. Беше висок повече от метър и осемдесет и тежеше над сто килограма. Приличаше по-скоро на борец, отколкото на учен.

— Хората трябва да разберат, че имаме работа с интелигентен вид, много превъзхождащ нашия и успял да установи контакт с нас. Каквито и да са и където и да се намират, тези същества са твърде далеч, за да ни посетят. С монтирането на телескопа на луната ние ще можем да общуваме с тях. Може би ще се учим от тях, ще разменяме технологии и ще разберем по-добре вселената и дори собствения си произход. Откритието ще сплоти човечеството и може да се окаже катализаторът, който ще отклони вниманието от ядреното самоунищожение. — Додс погледна Чейни в очите. — Сенаторе, извънземните се обадиха и е жизненоважно за бъдещето на човечеството да им отговорим.

26 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Във фоайето на седмия етаж имаше петима пациенти. Двама седяха на пода и играеха шах, а трети спеше на дивана. Четвъртият стоеше на прага и чакаше рехабилитационния екип да го заведе на сутрешния терапевтичен сеанс.

Петият пациент стоеше неподвижно пред телевизора, монтиран над главата му, и слушаше как президентът Малър възхвалява огромните усилия на мъжете и жените от НАСА и ИИРС. Президентът развълнувано говореше за световен мир и сътрудничество, за международна космическа програма и за въздействието й върху бъдещето на човечеството. Заяви, че настъпвала нова епоха, защото хората вече не били сами във вселената.

За разлика от милиардите други зрители, гледащи на живо световната конференция, Майкъл Гейбриъл не се зарадва, а се натъжи от онова, което чу. Черните му като абанос очи не мигнаха. Тялото му беше сковано и неподвижно. Безизразното му лице не се промени дори когато на екрана се появи Пиер Борджия. Беше трудно да се каже дали Мик дори диша.

Доминик влезе във фоайето, спря и се вгледа в пациента си, който гледаше извънредното новинарско предаване, после провери дали бялата престилка скрива касетофона, прикрепен към фланелката й.

Пак отиде до Мик.

Пръстите им се преплетоха.

— Мик, искаш ли да изгледаш това до края, или може да поговорим?

— При мен — отговори той, тръгна по коридора и влезе в стая 714.

Закрачи из килията си като животно в клетка — опитваше се да осмисли хиляди детайли едновременно.

Доминик седна на леглото.

— Ти знаеше, че това ще се случи, нали? Как, Мик? Откъде знаеше?

— Не знаех какво , а че само нещо ще се случи.

— Но си знаел, че ще е небесно явление, нещо, свързано с равноденствието. Мик, стига си обикалял. Не мога да разговарям така. Ела тук. Седни до мен.