Стив Олтън - Денят на змията

Сенаторът се качи на задната седалка на лимузината. Телохранителите седнаха в другата кола.

Чейни мразеше лимузините. Всъщност мразеше всичко, което привличаше внимание към него или смърдеше на привилегия. Вторачи се през стъклото и се замисли за живота — питаше се дали е на път да направи голяма грешка.

Инис Чейни беше роден преди шейсет и седем години в най-бедния квартал на чернокожи в Джаксънвил, Флорида. Отгледа го майка му, която издържаше семейството, като чистеше домовете на белите, и леля му. Той не познаваше истинския си баща, който ги бе напуснал няколко месеца след раждането му. Когато беше двегодишен, майка му се омъжи отново и вторият му баща премести семейството в Ню Джърси. И там младият Инис израсна и придоби уменията си на водач.

Игрището беше единственото място, където се чувстваше като у дома си. Там цветът на кожата нямаше значение. Макар да беше по-дребен от връстниците си, той не се плашеше от никого. След училище тренираше безброй часове, за да се справи с агресивността си, да развие атлетичните си способности и да се научи на дисциплина и самоконтрол. Стана отличен баскетболист и сърдечен, очарователен младеж.

Кариерата му в баскетбола свърши, когато през първата година в колежа скъса сухожилие. И макар да искаше да стане треньор, се остави майка му да го убеди да опита късмета си в политиката. Тъй като се бе сблъсквал с расизма, Чейни знаеше, че политиката е първата област, която се нуждае от промяна.

Вторият му баща имаше връзки в републиканската партия във Филаделфия. Инис беше пламенен демократ, но смяташе, че може да направи промени и като представител на републиканците. Прилагайки същата работна етика, страст и енергия, които му бяха позволили да стане превъзходен баскетболист, той бързо се издигна. Не се страхуваше да говори каквото мисли и винаги помагаше на онеправданите.

Ненавиждаше мързела и безочието на другите политици и се превърна в нещо като фолклорен герой във Филаделфия. От заместник-кмет стана кмет, а след няколко години се кандидатира за сенатор и спечели.

И сега, два месеца преди изборите през ноември 2012 година, президентът на Съединените щати му се обади и го покани да се кандидатира заедно с него за вицепрезидент. Инис Чейни — бедното хлапе от Джаксънвил, Флорида, беше на крачка от най-силната канцелария на света.

Гледаше през стъклото на лимузината. Смъртта го плашеше. Не можеше да се скрие или да преговаря с нея. Смъртта не даваше отговори, а пораждаше само въпроси, объркване, сълзи и прощални слова. Възможно ли беше да обобщиш нечий живот за двайсетина минути? Как можеше да очакват от него да преразкаже един живот на обич с прости думи?

Вицепрезидент. Чейни поклати глава и се замисли за бъдещето.

Безпокоеше го най-много тежестта, която кандидатурата му щеше да упражни върху семейството му. Да бъдеш сенатор беше едно, но да приемеш номинацията на републиканската партия като първи вицепрезидент от афроамерикански произход, беше съвсем друго. Първият и последният чернокож, който бе имал шанс да бъде избран в Белия дом, беше Колин Пауъл, който накрая се оттегли поради семейни причини. Ако Марк Малър бъдеше избран за втори път, Чейни щеше да бъде фаворитът за поста му през 2016 година. Също като Пауъл, и Чейни знаеше, че популярността му преминава политическите и расовите граници, но винаги имаше малка част от населението, с която не можеше да се преговаря.

А Инис вече бе подложил семейството си на твърде много изпитания.

Знаеше, че Пиер Борджия също е кандидат за поста, и се питаше докъде ще стигне държавният секретар, за да получи каквото иска. Борджия беше пълна противоположност на Чейни — нахакан, избухлив, себичен, политически мотивиран егоист, ерген и военен ястреб. И бял.

Мислите на Чейни се върнаха към най-добрия му приятел и семейството му и той се разплака неудържимо, без да го е грижа дали шофьорът ще види това.

Обикновено Инис Чейни сдържаше чувствата си. Беше научил това от майка си. Но вътрешната сила и неотстъпчивостта на лидер не струваха нищо, ако човек не си позволяваше да изпитва нищо. А Чейни беше чувствителен. Пиер Борджия беше безчувствен. Израснал в богатство и охолство, държавният секретар беше сляп за действителността и не се замисляше какво изпитват другите. Последният факт тежеше много на сенатора. Светът ставаше все по-сложен и опасен. В Азия се надигаше ядрена параноя. Борджия беше последният човек, който можеше да управлява страната по време на кризисна ситуация.