Завършен през 1963-та и усъвършенстван през 1974-та, 1997-а и 2010-а година, телескопът в Аресибо приличаше на огромна извънземна постройка от бетон и стомана. Чинията с диаметър триста метра, направена от четирийсет хиляди перфорирани алуминиеви плоскости, бе обърната с вдлъбнатата част нагоре и изпълваше цялата карстова долина с форма на вулканичен кратер, досущ гигантска купа за салата, дълбока петдесет метра. На сто и трийсет метра над центъра се извисяваше азимутното рамо на телескопа и втора, и трета чиния. Шестстотинтонната мрежа се крепеше на дванайсет кабела, закачени на три огромни кули с форма на обелиски и многобройни блокове, разположени по периметъра на долината.
На склона на хълма бе построена лаборатория — многоетажна бетонна конструкция, където се намираха компютрите и техническото оборудване. До лабораторията имаше четириетажна жилищна сграда с апартаменти за персонала, трапезария, библиотека, басейн и тенискорт.
Гигантският телескоп в Аресибо бе предназначен за употреба в четири области. Радиоастрономите го използваха, за да анализират природната радиоенергия, излъчвана от галактики, пулсари и други небесни тела, намиращи се на милиони светлинни години. Радарните астрономи идваха в Аресибо, за да улавят мощни лъчи радиоенергия от обекти в Слънчевата система, а после записваха и изследваха ехото. А учените, изучаващи атмосферата, използваха телескопа, за да изучават йоносферата на Земята, анализирайки динамичното й взаимодействие с планетата.
Последната научна област включваше програмата ИИРС или „Издирване на извънземни разумни същества“. Целта й беше да търси интелигентен живот в космоса, прилагайки двустранен подход. Първият беше да изпраща радиосигнали в пространството с надеждата, че един ден някой интелигентен вид ще получи посланието ни за мир. Вторият подход се състоеше в приемане на радиовълни от космоса в опит да се различи интелигентна схема, която да докаже, че хората не са сами във вселената.
Астрономите смятаха, че ловът на радиосигнали от безкрайния Космос е все едно да търсиш игла в копа сено. За да улеснят издирването, професор Франк Дрейк и колегите му от проекта „Озма“, създателите на ИИРС, стигнаха до извода, че интелигентният живот, съществуващ в космоса, трябва да е свързан с водата. Астрономите изградиха хипотезата, че извънземният разум би трябвало да излъчва сигнали с честота 1.42 гигахерца — точката в електромагнитния спектър, в която от водорода се освобождава енергия. Дрейк нарече района Извора и оттогава мястото се превърна в ловно поле за междузвездни радиосигнали.
Проектът ИИРС включваше спомагателната програма ИИРБРИП или „Издирване на извънземни радиоемисии от близки, развити интелигентни популации“. Тъй като телескопът беше зает през повечето време и използването му беше скъпо, екипът на ИИРС просто прикрепяше приемниците си към огромната чиния по време на всички наблюдения. Главното препятствие пред учените от ИИРС беше, че нямаха право на мнение какво да слушат. Домакинът избираше мишените им.
Кени Уонг стоеше на железобетонната площадка за наблюдение пред огромните прозорци на лабораторията. Недоволният стажант от Принстън се бе облегнал на предпазните перила и се бе вторачил в плетеницата от метал и кабели, висящи над центъра на голямата чиния.
„Шибаната НАСА! Не стига, че намалиха финансирането ни, а сега искат времето на телескопа, за да търсят проклетата си сонда…“ — мислеше той.
— Хей, Кени…
„Прикрепянето на приемници е просто загуба на време, дори ако не бяхме в Извора. По-добре да отида на плажа — и без това тук не правя нищо…“
— Кени, ела тук! Заболя ме главата, от апаратурата ти.
— Какво?
Уонг се втурна в лабораторията. Пулсът му се учести, когато до слуха му достигна звук, какъвто не бе чувал никога.
— Проклетият ти компютър пиука така от пет минути. — Артър Кравиц го погледна гневно. — Изключи го, защото ме побърква.
Кени мина покрай него и бързо написа командите, активиращи търсенето и идентификационната програма на компютъра. Програмата ИИРБРИП анализираше едновременно 168 милиона честотни канали на всеки 1.7 секунди.
„СИГНАЛ: ОТКРИТ“
— Боже господи!…
Кени хукна към спектралния анализатор. Сърцето му биеше като обезумяло. Той се увери, че аналоговият сигнал се записва и форматира в дигитален.
„СИГНАЛ: НАСОЧЕН“
— Господи! Това е истински сигнал, по дяволите! Мамка му, Артър, трябва да се обадя на някого да потвърди сигнала, преди да сме го изгубили.
Читать дальше