Стив Олтън - Денят на змията

Нервите на шестте хиляди мъже и жени на борда на плаващия град бяха обтегнати до скъсване. Те бяха прочели новините и бяха видели бунтовете по телевизията. Ако Апокалипсисът наистина настъпваше, те бяха на прага му. Постигнатата с хиляди часове усилена подготовка увереност ги бе напуснала. Дисциплината ги държеше по бойните им места, но страхът и възбудата ги зареждаха с енергия.

Доминик Васкес се страхуваше за друго. За пръв път през живота си бе отворила сърцето си за мъж и си бе позволила да се чувства уязвима. И сега сърцето й бе сковано от страх и паника, защото бе разбрала, че Мик я е изоставил и може би никога вече няма да го види.

Тя влезе в зоната с ограничен достъп. Един военен полицай я награби, но тя го изрита. Втори се опита да я спре да влезе в Бойния информационен център.

— Пусни ме. Трябва да видя Чейни.

— Не може да влезете. Центърът е зона с ограничен достъп.

— Трябва да намеря Мик. Пусни ме, ще ми счупиш ръката!

Вратата се отвори и от центъра излязоха двама офицери.

— Президент Чейни! — викна тя.

Чейни я погледна и каза:

— Пуснете я да влезе.

После Доминик влезе в затъмнения център, който беше пълен с държавни глави.

— Доминик…

— Къде е той? Знаете къде е, нали? Кажете ми! Къде го заведохте?

Чейни я дръпна настрана.

— Гейбриъл замина рано тази сутрин. Дойде при мен и ме помоли да му дам хеликоптер.

— Къде отиде?

— Даде ми писмо за вас.

Чейни извади сгънат на две плик от вътрешния джоб на сакото си. Доминик го скъса и извади листа.

„Скъпа Дом,

Бих искал да ти кажа и обясня толкова много неща, но не мога. В главата си чувам гласове, които ме тласкат в друга посока. Не знам дали са реални, или най-после съм се побъркал. Гласът на Пазителя ми казва, че аз съм Хунафу. Генетичният код ми позволявал достъп до космическия кораб. Вероятно същите гени ми дадоха възможност да общувам със съществото под морското дъно на Мексиканския залив. Един от извънземните обекти е кацнал в центъра на Голямото игрище на маите в Чичен Ица. Баща ми смяташе, че има силна връзка между Голямото игрище и тъмната ивица в Млечния път. Също като пирамидата на Кукулкан, и игрището е ориентирано към нощното небе. В полунощ тъмната ивица ще бъде точно над центъра на игрището. Порталът ще се отвори. Вече се отваря. Усещам го. По традиция маите заравяли каменен маркер в центъра на игрището. Баща ми присъствал, когато централният камък бил изваден от игрището в Чичен Ица. Преди да умре, той ми каза, че го е откраднал и после пак го заровил на мястото му. Той пазеше това в тайна от мен до последния си дъх. Знаел е, че камъкът ще ми трябва. Извънземният обект не е кацнал там случайно. Може би съществото в Мексиканския залив знае, че маркерът е там, и не иска да го намерим. Знам само, че вражеският кораб ще се издигне, за да посрещне зимното слънцестоене. Когато осъзнае, че извънземните му летателни обекти не са се взривили, съществото в него ще се опита да унищожи антенната решетка на Пазителя. Не мога да позволя това да се случи. Съжалявам, че те напускам така внезапно. Изминалата нощ беше най-прекрасната в живота ми. Не искам да е последната. Обичам те. Винаги ще те обичам.

Доминик се вторачи в писмото.

— Не е честно. Мик мисли, че ще чакам тук? — Тя хукна след президента. — Трябва да отида в Чичен Ица.

— Сър, става нещо важно!

Около мониторите се събра тълпа.

Доминик сграбчи ръката на Чейни.

— Заведете ме при него. Дължите ми това.

— Доминик, той изрично каза „не“. Накара ме да обещая…

— Мик се нуждае от мен и от помощта ми…

— Господин президент, регистрираме сеизмично вълнение — докладва един от техническите специалисти. — Седем цяло и пет по скалата на Рихтер и се засилва…

Чейни сложи ръка на рамото на Доминик.

— Изслушай ме. По един или друг начин ще унищожим онова, което е в космическия кораб. С Мик няма да се случи нищо лошо.

— Сър, обаждане от „Скрантън“.

На борда на американската подводница „Скрантън“

Командирът Бо Денис повиши тон, за да надвика оглушителния тътен на подводното земетресение.

— Адмирале, морското дъно се пропука. Електромагнитните смущения се засилват…

Един от операторите на хидролокаторите притисна слушалките до ушите си.

— Капитане, от дупката се издига нещо огромно!

От останките на предмета от иридий се извиси гигантска вълна от пулсираща антигравитационна енергия, която го изтласка от убежището му от шейсет и пет милиона години и взриви дебелия километър и половина варовик. Досущ чудовищно гюле, титаничната маса от иридий с диаметър километър и половина се издигна сред милиардите тонове отломки. Напуканото морско дъно се срути и Мексиканският залив се разтърси от силни сеизмични вълни. Рифът Кампече и околностите претърпяха еквивалента на земетресение със сила 9,2.