Стив Олтън - Денят на змията

21 декември 2012 г.

(4 ахау, 3 канкин)

На борда на „Джон Стенис“

00:47 ч.

Майкъл Гейбриъл гледаше черното море през отворения прозорец на каютата. Бяха твърде далеч, за да види изумруденозелената светлина. Самолетоносачът се намираше на три километра на изток от заровения в морското дъно космически кораб, но Мик усещаше присъствието му.

— Цяла нощ ли ще гледаш през прозореца? — попита Доминик от вратата на банята.

После пристъпи към него, сложи глава на гърдите му и го прегърна.

Голото й тяло бе топло.

Пръстите й се плъзнаха по корема му и стигнаха до слабините. Доминик се взря в черните му очи и прошепна:

— Люби ме.

Надигна се на пръсти и го целуна. След миг двамата се прегръщаха като любовници, които не са се виждали от години. Страховете им изчезнаха в мига, когато се сляха. Имаха чувството, че са единствените хора на света.

3:22 ч.

Мик лежеше, милваше косата на Доминик и гледаше в тавана. Изтощеното му съзнание непрекъснато повтаряше думите на Пазителя.

„Порталът към Шибалба Би ще се отвори на четвърти ахау, трети канкин. Само Хунафу може да влезе там. Само Хунафу може да прогони злото от градината ви…“

Доминик се размърда. Мик я зави с чаршафа и затвори очи.

Ела при мен, Майкъл.

— Какво?

Мик се надигна. Сърцето му биеше като обезумяло. По гърба му изби студена пот. „Няма нищо. Сънувал съм…“

Мик легна, отвори широко очи и зачака пак да чуе демоничния глас.

„Стига вече! Ще се побъркам. След единайсет години в единична килия най-сетне наистина полудявам.“ Затвори очи.

Защо се страхуваш от мен, Майкъл?

— По дяволите!

Мик скочи. „Трябва да се успокоя. Да отида да се разходя.“ Той бързо се облече и излезе от каютата.

Отново си припомни разговора с Пазителя. „Само Хунафу може да влезе там. Само Хунафу може да прогони злото от градината ви и да спаси от унищожение вашия вид.“

Усещам те, Майкъл. Близо си…

— Какво?

Ела при мен, Майкъл. Не се страхувай от мен. Ела при създателя си.

— Престани! Престани!

Мик затвори очи и се хвана за главата.

— Мик, какво ти е?

Ела при мен… при баща си.

— Махни се от главата ми!

Мик се обърна. Очите му бяха широко отворени.

Марвин Тепърман го хвана за раменете.

— Какво ти е?

— Н-не знам. Мисля, че полудявам.

— И ти, и целият свят. Не можеш да заспиш, така ли?

— Да. Знаеш ли къде точно в Чичен Ица е кацнал извънземният?

Екзобиологът извади от джоба на якето си карта, разгъна я и посочи.

— Някъде тук. Да, обектът се е приземил в нещо на име Голямото игрище. Точно в центъра му.

По гърба на Мик полазиха ледени тръпки.

— В центъра? Сигурен ли си?

— Да. Какво има?

— Трябва ни хеликоптер! Марвин, можеш ли да ни намериш хеликоптер?

— Защо?

— Не мога да ти обясня. Знам само, че трябва да отида в Чичен Ица. Веднага!

Остров Санибел

Западното крайбрежие на Флорида

5:12 ч.

Едит Акслър стоеше на безлюдния бряг и гледаше сивите вълни и моторницата, която бързо се приближаваше. Племенникът й Харви махна с ръка и спря моторницата на брега.

— Имаше ли проблем да намериш СПАН?

— Не — отговори той и й подаде голяма макара с фиброоптичен кабел. — Микрофонът беше закотвен точно където каза. Но след появата на онази черна тиня ми беше малко страшно да се гмуркам нощем.

Харви слезе от моторницата и двамата влязоха в лабораторията. Едит включи СПАН, а Харви свърза фиброоптичния кабел със системата.

— Ще получим ли достъп до всички микрофони в Залива? — попита той.

— Системата е интегрална. Стига кабелът да издържи, всичко ще е наред. Няма да можем да се включим към компютъра в Дан Нек, но би трябвало да успеем да подслушваме извънземния обект, заровен на крайбрежието на Юкатан.

Харви се усмихна.

— Все едно сме пирати и крадем чужд сигнал.

Мексиканският залив

6:41 ч.

Ескадрилата изтребители на обединените сили кръжеше в небето. Пилотите бяха изнервени, вече се разсъмваше. „Джон Стенис“ и флотилията му бяха заели позиции в широк пет километра кръг около светлото петно в морето.

На трийсет метра под водата маневрираше военната подводница „Скрантън“. Капитан Бо Денис и екипажът му бяха готови да унищожат всичко, което се покажеше от изумруденозелената дупка на дъното.

На палубата, където се намираха самолетите на „Джон Стенис“, кипеше трескава дейност.

Към светлото петно в морето бяха насочени батареи от ракети земя-въздух „Томахоук“, готови всеки момент да изстрелят смъртоносния си товар. Над целта кръжаха три безпилотни летателни апарата „Хищник“.