Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Чернокрилата смърт — изрече тихо Танис.

— Тя се издигна като богиня от тъмнината и съществата, които я боготворяха, надаваха писъци и вой. — Мургавата кожа на варварина видимо пребледня и се изпоти въпреки утринния хлад. — Не мога да говоря за това! — Златна Луна положи ръка на рамото му и той се отпусна.

— И в този кошмар се появи жената, която ти даде жезъла, така ли? — продължи да го разпитва Танис.

— Тя ме излекува — отвърна Ривъруайнд. — Аз умирах. Танис се загледа в жезъла, който Златна Луна държеше. Представляваше най-обикновена тояга, на която никой не би обърнал внимание. На върха й имаше някакъв особен предмет, украсен с пера, според обичаите на варварите. Но той беше видял синьото сияние и бе изпитал целебната му сила. Дали не беше дар от древните богове, даден, за да помогне в трудните времена? Ами ако бе творение на злото? И какво, в крайна сметка, знаеше той за тези варвари? Танис си спомни твърдението на Райстлин, че само човек с чисто сърце може да докосва жезъла. Поклати глава. Звучеше добре. Искаше да го вярва…

Унесен в мисли, той се сепна, когато усети докосването на Златна Луна. Вдигна глава и осъзна, че тримата бяха изостанали. Стърм и Карамон му махаха настойчиво и той се затича към тях.

— Какво има?

Стърм посочи напред с ръка.

— Разузнавачът се връща.

Таселхоф тичаше към тях по пътеката. Когато ги наближи, Махна три пъти с ръка.

— Бързо в храстите! — извика той и групата побърза да се скрие сред ниските дървета, които растяха по южния склон. На пътя остана само Стърм.

— Хайде! — Танис се върна при него, хвана го за ръката, но той се дръпна.

— Няма да се крия по канавките — заяви хладно.

— Стърм… — започна полуелфът, като се опитваше да сдържи гнева си. С усилие преглътна язвителните забележки, които не само че нямаше да свършат работа, но щяха да влошат нещата още повече. Вместо това му обърна гръб и зачака кендера с гневно стиснати устни.

Тас дотича с развети одежди и подскачащи торби и изрече задъхан:

— Свещеници! Цяла шайка. Осем. Стърм изсумтя.

— А аз си помислих, че става въпрос най-малко за един батальон таласъми. Предполагам, че ще съумеем да се справим с десетина свещеници.

— Не съм убеден — усъмни се Таселхоф. — Срещал съм свещеници от всички части на Крин, но досега такива не съм виждал. — Той сведе поглед към земята и после погледна Танис необичайно сериозно. — Помниш ли какво каза Тика за странните хора в Солас, които обикаляли с Хедерик? Че били закачулени и носели плътни наметки! Ами това е точното описание на тези свещеници! Танис, имам злокобно предчувствие. — Кендерът потръпна. — Всеки момент ще се покажат.

Танис премести погледа ек към Стърм, но рицарят само повдигна вежди. И двамата знаеха, че кендерите не изпитват страх, но затова пък бяха особено чувствителни към същността на другите. Полуелфът не си спомняше каквато и да е гледка в Крин някога да е предизвиквала у Тас „злокобно предчувствие“, а кендерът бе видял немалко злокобни неща.

— Ето ги — предупреди Танис.

Тримата се скриха в сенките на дърветата вляво от пътя, като не изпускаха от поглед свещениците. Още бяха твърде далеч, за да ги разгледат по-подробно, но си личеше, че се движат много бавно, защото влачеха зад себе си някаква тежка кола.

— Опитай се да поговориш с тях, Стърм — прошепна Танис. — Трябва ни информация за пътя отпред. Но бъди нащрек и се пази, приятелю.

— Ще внимавам — усмихна се той.

Рицарят стисна ръката му в знак на мълчаливо извинение и разхлаби меча си. Пресече пътя и се подпря на една полусъборена ограда, сякаш бе спрял да си почине. Танис постоя малко, обмисляйки какво да стори, но след това се обърна и побърза да се скрие в храстите.

— Какво става? — изръмжа Карамон, когато Танис и Тас се появиха.

Воинът намести доспехите си и арсеналът му издрънча шумно. Останалите се бяха скупчили в гъстия храсталак, който ги прикриваше идеално, като заедно с това им даваше възможност да виждат какво става на пътя.

— Шшт! — Танис коленичи между Карамон и Ривъруайнд. — Срещу нас се задава малка групичка свещеници. Стърм ще ги заговори.

— Свещеници ли! — Карамон изсумтя презрително и седна удобно на земята. Но Райстлин се размърда неспокойно.

— Свещеници — прошепна замислено. — Това не ми харесва.

— Какво имаш предвид? — попита Танис. Магьосникът изгледа полуелфа от дълбините на качулката си и Танис съзря в странните му очи коварство и интелигентност.