Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Странно — заговори преднамерено бавно Райстлин, сякаш разговаряше с дете. — Жезълът притежава целебни свойства, каквито Крин не е виждал от времето на Катаклизма насам! Карамон и аз видяхме в Солас някои от тези закачулени мъже. Не се ли учудваш, приятелю, че тези свещеници и този жезъл се появиха по едно и също време, на едно и също място и че никой преди това не ги е виждал? Възможно е този жезъл все пак да е техен и да им се полага по право. Танис погледна към Златна Луна. Лицето й беше угрижено. Навярно я измъчваха същите съмнения. После се обърна отново към пътя. Закачулените фигури се придвижваха едва-едва и влачеха количката. Стърм се подпираше на оградата и поглаждаше мустаците си. Спътниците мълчаха и чакаха.

В небето започнаха да се събират тежки сиви облаци и не след Дълго между клоните на дърветата прокапаха първите капки.

— Ето, пак заваля — измърмори Флинт. — Не стига, че клеча в тия храсти като някаква жаба, ами освен това ще се измокря до кости…

Танис го изгледа. Джуджето отмести поглед и млъкна. Известно време не чуваха нищо друго освен капките, които барабаняха по шлемовете и щитовете. Дъждът бе студен и напоителен, от онези, които проникват и през най-дебелата наметка. Водата се стичаше по шлема на Карамон във врата му. Райстлин потрепери, разкашля се и когато всички го изгледаха с тревога, направи опит да заглуши звука с ръка.

Полуелфът пак погледна пътя. И той, като Тас, досега не беше виждал в Крин такива свещеници, макар да бе на повече от сто години. Изглеждаха доста високи — поне метър и осемдесет, носеха дълги роби, които изцяло скриваха телата им, и наметала върху робите. Дори ръцете и краката им бяха увити, като на прокажени. Щом видяха Стърм, се огледаха враждебно наоколо. Един от тях прикова поглед точно в храстите, където се спотайваха спътниците. Наметката скриваше лицето му — виждаха се само тъмните му проблясващи очи.

— Здравей, рицарю на Соламния — обърна се водачът на общия език. Гласът му звучеше кухо и нечовешки. Танис потръпна.

— Поздрави, свети братя — отвърна Стърм също на общия език. — Днес пропътувах много километри, но вие сте първите пътници, които срещам. Дочух странни неща и затова искам да ви питам какво става нататък по пътя. Откъде идвате?

— От изток — отговори свещеникът. — Но днес идваме от Хейвън. Денят е студен и неприятен, рицарю, и може би затова не си срещнал други пътници. Самите ние едва ли бихме предприели това пътуване, ако не ни водеше неволята. Не сме те задминавали по пътя, което означава, че трябва да идваш от Солас.

Стърм кимна. Неколцина от свещениците се бяха скупчили около количката и разговаряха тихо, свели закачулени глави.

Водачът им каза нещо на някакъв странен гърлен език. Танис погледна питащо спътниците си. Таселхоф поклати глава, а след него и останалите. Никой не беше чувал този език. Свещеникът премина отново на общия:

— Любопитен съм да чуя слуховете, за които спомена, рицарю.

— Говори се, че на север се събират армии. Отивам натам, към родната ми Соламния. Не бих желал да ме въвлекат във война, с която нямам нищо общо. Не сме чували подобно нещо — отговори свещеникът. — Доколкото ни е известно, пътят на север е чист.

— Така е то, когато човек слуша брътвежите на пиянски компании — сви рамене Стърм. — А каква е причината, заради която сте тръгнали на път в това отвратително време?

— Търсим един жезъл — отговори свещеникът с готовност. — Син кристален жезъл. Чухме, че са го видели в Солас. Хи да знаеш нещо?

— Да. И аз чух за него. Само че от същите компании, които говореха за война на север. Има ли нещо вярно в тези истории, или не?

Свещеникът сякаш се обърка за миг. Огледа се наоколо, чудейки се как да реагира.

— Кажете — попита Стърм и се подпря още по-удобно на оградата, — за какво ви трябва този жезъл? Един прост дървен жезъл не би ли свършил същата работа на скромни господа като вас?

— Това е свещен целебен жезъл — отвърна с гробовен глас свещеникът. — Един от нашите братя е много болен и ще умре, ако не го докосне тази благословена реликва.

— Целебен? — Стърм повдигна вежди. — Това е нещо много ценно. Как така сте го изгубили?

— Не сме го изгубили! — процеди през зъби свещеникът. Танис го видя да свива гневно увитите си ръце. — Откраднаха го от светия ни орден. Проследихме презрения крадец до едно варварско селище в Равнините и след това изгубихме следите му. Чухме, че в Солас са станали странни неща, и затова отиваме там. — Той махна по посока на количката. — Но този изморителен преход е нищо в сравнение с мъките, които изпитва нашият брат.