Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Ривъруайнд пое багажа от Златна Луна и го преметна през рамо.

— Проверих лодката — каза той на Танис. — Скрита е добре и е завързана, в случай че ни потрябва отново. — Тази сутрин лицето му отново беше непроницаемо.

— Прекрасно! Благод…

— Ти тръгвай. Аз ще залича следите и ще ви настигна. Танис понечи отново да му благодари, но той вече му бе обърнал гръб, зает с работата си. Полуелфът поклати глава и излезе на пътеката. Чу зад себе си тихия шепот на Златна Луна, която говореше нещо на техния език. Ривъруайнд й отвърна с една-единствена рязка дума. Чу въздишката й, но след това изгуби звуците сред шумоленето на клоните, с които варваринът замиташе следите от престоя им.

Гъстата гора в долината на Солас представляваше кипяща от живот зелена маса. Под дебелите клони на валеновите дървета се преплитаха различни увивни растения, по които трябваше да се пристъпва много внимателно, защото оплитаха глезените на нищо неподозиращите жертви и ги задържаха до появата на хищниците.

За да се доберат до пътя за Хейвън, им бе нужен повече от час. Бяха изподрани от храстите, уморени и затова всички се зарадваха на гледката на утъпкания път. Едва когато го видяха и спряха да починат, осъзнаха, че не се чуват никакви звуци. Природата беше притихнала и всички същества бяха стаили дъх в очакване на нещо. Въпреки че пътят се простираше пред тях, те не бързаха да напуснат убежището си в храсталака.

— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Карамон и надникна от скривалището си.

— Няма значение, защото нямаме избор — отсече Танис — В противен случай трябва или да прелетим, или да се върнем в гората. За да преминем тези няколкостотин метра, ни бе необходим цял час. Ако караме с това темпо, ще стигнем до кръстопътя най-рано другата седмица.

Огромният мъж се изчерви от неудобство.

— Нямах предвид…

— Извинявай — въздъхна Танис и погледна към пътя. Древните валенови дървета образуваха тъмен коридор. — На мен също не ми харесва.

— Ще се разделим ли, или продължаваме заедно? — Стърм прекъсна разговора им с хладна прагматичност.

— Продължаваме, разбира се, но… — отвърна Танис и след малко добави: — Но все пак някой трябва да разузнае…

— Аз ще отида — самопредложи се Тас и изскочи от храста под лакътя на полуелфа. — Един самотен кендер няма да събуди никакви подозрения.

Танис се намръщи. Тас имаше право — никой нямаше да го заподозре в нищо. Всички кендери умираха за приключения и пътуваха из цял Крин, за да ги търсят. Дори и Таселхоф имаше неприятния навик да забравя мисията си и да се впуска в по-интересни преживявания.

— Добре — съгласи се накрая. — Но не забравяй, Таселхоф Бърфут, че трябва да си отваряш очите на четири и да запомняш всичко. Не се отклонявай от пътя и най-вече — Танис прикова поглед в очите му, — дръж си ръцете далеч от собствеността на другите.

— Освен ако не са хлебари — вметна Карамон.

Тас се разхили и пое по пътя, а многобройните му торби подскачаха заедно със стъпките му. Разнесе се попътната песен на кендерите.

Танис се засмя и потегли няколко минути след като отзвуча последният куплет. Останалите го последваха с неохотата на начинаеща театрална трупа, изправена пред враждебно настроена публика. Имаха усещането, че всички очи в Крин бяха приковани в тях. Плътните сенки на есенните листа не позволяваха да се види нищо на няколко метра встрани от пътя.

Начело на групичката вървеше Стърм, сам и мълчалив. Следваха го Карамон и Райстлин. Танис държеше магьосника под око, тъй като се безпокоеше дали ще се справи. Райстлин срещаше известни затруднения, но не изоставаше. С едната си ръка се подпираше на жезъла, а с другата държеше отворена книга. В първия момент Танис се зачуди какво чете, но после разбра, че бяха заклинания. Магьосниците трябваше да ги повтарят всеки ден, а когато ги изричаха, думите припламваха в съзнанието, разгаряха се и изгасваха. Всяко заклинание отнемаше част от умствените и физическите сили на магьосника и за да може той да го изрече отново, трябваше да мине известно време.