Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

От другата страна на Карамон пристъпваше Флинт. Двамата тихо спореха за злополучната случка с лодката отпреди десет години.

— Да ловя риба с голи ръце… — говореше отвратено джуджето.

Последни вървяха Танис и варварите. Зрението му не срещаше трудности в полуздрача и той виждаше около очите на жената бръчки, които я правеха да изглежда по-възрастна от двайсет и деветте й години.

— Животът ни не протече гладко — призна му Златна Луна. — Ривъруайнд и аз се обичаме от много години, но в нашето племе има правило — ако някой воин залюби Дъщерята на главатаря, трябва да извърши някакъв подвиг, за да докаже, че е достоен за нея. В нашия случай обаче нещата стояха още по-зле. Преди години племето изгони семейството на Ривъруайнд, защото отказа да се преклони пред родоначалниците ни. Неговият дядо вярваше в древните богове отпреди Катаклизма, въпреки че не е открил никакви следи от тях в Крин.

Баща ми бе твърдо решен да се противопостави на този брак, затова изпрати Ривъруайнд на невъзможна мисия — да намери и донесе някакъв свещен предмет, който да доказва, че древните богове са съществували. Той, естествено, не вярваше, че има подобни предмети, но се надяваше, че моят любим ще загине някъде или че аз през това време може да се влюбя в друг. — Тя вдигна поглед към високия воин, който крачеше редом с нея, и се усмихна. Но неговото лице не се промени и очите му продължиха да се взират в далечината. Усмивката й угасна. Тя въздъхна и продължи тихо да разказва, по-скоро на себе си, отколкото на Танис:

— Ривъруайнд замина и не се върна дълги години. Животът ми опустя. Понякога, в дни на отчаяние, си мислех, че е по-добре да умра. Но той се завърна преди седмица — полумъртъв, не на себе си и много болен. Пристигна в селото и се строполи в краката ми, а цялото му тяло гореше от треска. Стискаше жезъла в ръка — едва успяхме да разтворим пръстите му. Не го пусна дори когато изпадна в безсъзнание.

В бълнуването си спомена някакво тъмно място и разрушен град, където смъртта имала черни криле. След това изпадна в делириум и се наложи слугите да завържат ръцете му за леглото. После си спомни някаква жена, обгърната от синя светлина. Каза, че дошла при него в тъмното място, излекувала го и му дала жезъла. След като си спомни за нея, температурата му спадна и треската премина. И преди два дни… — Тя замълча. Бяха изминали само два дни, а й се струваше, че е минал цял един живот. Въздъхна и продължи: — Той занесе жезъла на баща ми и каза, че му го е дала богиня, чието име не знаел. Баща ми погледна жезъла и му заповяда да направи нещо — каквото и да е. Не се случи нищо. Тогава той обяви Ривъруайнд за измамник и заповяда на племето да го пребие с камъни заради богохулството му!

Докато разказваше, Златна Луна пребледня, а лицето на воина потъмня още повече.

— Оковаха го и го заведоха до Стената на скръбта — продължи тя почти шепнешком. — Започнаха да го замерят с камъни. Той ме гледаше с любов и крещеше, че дори смъртта няма да ни раздели. Не можах да понеса мисълта да изживея остатъка от живота си сама, без Ривъруайнд. Затичах се към него. Камъните ни удряха… — Златна Луна докосна челото си, намръщи се при спомена за болката и Танис видя прясна драскотина върху загорялата й кожа. — Тогава избухна някаква светлина. Когато се свестихме, се намирахме на пътя за Солас, а жезълът пламтеше със синя светлина. После угасна, потъмня и стана такъв, какъвто е сега. В този момент решихме да отидем в Хейвън и да попитаме мъдрите хора какъв е този жезъл.

— Ривъруайнд — попита озадачено Танис, — какво си спомняш за този разрушен град? Къде се намира?

Мъжът не отговори, само го изгледа с крайчеца на тъмните си очи и продължи да крачи, погълнат от собствените си мисли. След това се загледа в сенките между дърветата.

— Танис Полуелфът — изрече накрая. — Нали това ти е името?

— Хората ме наричат така, защото елфското ми име е дълго и ги затруднява.

— А защо те наричат полуелф, а не получовек? Въпросът зашлеви Танис като шамар. Едва се насили да отговори спокойно. Знаеше, че Ривъруайнд го е задал с някаква цел и че не беше обида, а изпит. Затова подбра внимателно думите си:

— Според хората полуелфът е почти пълноценно същество. А получовекът е нещо сакато.

Ривъруайнд прецени внимателно думите му, кимна в знак на задоволство и най-накрая отговори на въпроса му:

— Скитах се в продължение на години. Случваше се да не знам къде се намирам. Следвах слънцето, луните и звездите. Пътешествието ми бе като мрачен сън. — Той замълча за Когато отново заговори, гласът му звучеше така, сякаш идваше от много далеч. — Това беше град, чиято някогашна красота още си личеше. Сградите бяха бели и се крепяха върху високи мраморни колони. Но изглеждаше като пометен от огромна ръка надолу по склона на планината. А мястото бе много старо и се чувстваше злото в него.